Александра Бракен: Неизчезваща

Лечение. Тази едничка дума звънтеше като камбана в ушите ми. Звънеше отново и отново. Умът ми не можеше да го схване, да го разбере. Толкова години се бях промивала сама да приема факта, че това е невъзможно, принуждавайки се да престана да мисля за това, че има и друг свят отвъд електрическите огради на лагерите, че тази дума вече не съществуваше в речника ми.

Усетих как започвам да се обръщам, търсейки Джуд, за да видя реакцията му -но Джуд не бе тук. Аз го бях изоставила. Бях допуснала да падне обратно в тъмнината. И сякаш отново видях как Лиъм и Дунди изскочиха сами от тунела. Това отне дъха от гърдите ми.

Едно от по-малките деца започна силно да реве зад мен, питайки с паникьосан, объркан глас:

- Какво? Той какво... За какво говори той?

Ох, помислих си аз. Ох, боже мой!

Аз бях сгрешила - толкова бях сгрешила. Първата дама не бе изучавала какво е причинило болестта. Тя бе вложила живота си в откриване на начин да я изцери.

Усетих как пристъпвам към него и настрани от другите. Дунди видимо се тресеше - щеше да се срути от тежестта на това, което е могло да бъде. Срещнах погледа на Лиъм, но изражението му бе толкова сурово от болка и копнеж, че ми се наложи да се обърна. Знаех какво си представя. В моя ум ние също стояхме на онзи плаж. Ясното небе над нас бе кристално, а около нас бяха целите ни, красиви семейства.

Лечение.

Албан бе прав, когато бе казвал, че Лилиан Грей никога не е била заслепена от любовта към сина си. Тя е знаела, че Кланси никога няма да се откаже от способностите си по желание и че няма да може да го открие. Не. Той трябваше да дойде при нея - да бъде примамен от удовлетворението сам да я е открил, след като толкова време му е била затворена вратата и му е бил отказван достъп. Той е трябвало първи да премине лечението, защото ако само е бил чуел дори шепот за тази възможност, е щял да изчезне завинаги. Това ме накара да се зачудя дали тази бе причината, поради която Албан бе пазил тази тайна толкова дълго и дали това е била част от сделката. Първо Кланси. След това той щеше да може да го представи на света. Той можеше да се превърне в героя на нацията.

Изучих лицето на Кланси, свивайки се на нивото му. Погледът му се фиксира към ръката ми, която приплъзнах в джоба на палтото си.

Зад всичките му отровни думи се криеше жилото на истинското предателство -болка, която навлизаше толкова навътре, че сякаш цялото му тяло пулсираше с нея. Майка му - собствената му майка - бе заложила капана. И какво бе направил той в отговор? Бе изгорил лабораторията й, бе я нападнал, бе объркал ума й и бе използвал сиуацията в Щаба за собственото си преимущество, така че да свърши това, което бе започнал в Джорджия.

Ето как е разбрал, че тя е пратила резултатите на Албан, помислих си аз, докато бавно изглаждах документите върху коляното си. Сега вече бях спечелила пълното му внимание. Явно бе видял всичко в ума и.

Кланси харесваше идеята, че баща му бе погребал по невнимание единственото нещо, което можеше потенциално да оправи тази държава и да спаси завещанието му. Но истинската ирония тук бе, че ако Кланси не бе дошъл да унищожи изследването на майка си, ние така и нямаше да го намерим навреме. То просто щеше да остане под руините, като всичко друго, което не успяхме да вземем със себе си по време на бягството.

Той бе дошъл тук, за да затвори тази врата, но вместо това я бе оставил широко отворена, така че аз да премина през нея.

Има лечение. Безумието на тази мисъл ме караше да се чувствам така все едно стрелката на компаса на Джуд се въртеше и въртеше, и въртеше - търсейки своя север.

Той заслужаваше това. Премигнах, за да задържа струйката сълзи и да позволя на гнева си да се извиси за момента и да преглътне силната болка. Аз му позволих да ме изтласка напред. Защото Джуд заслужаваше да живее, за да види този момент - той трябваше да е тук, сега, до мен, - за да види как изведнъж всичко отново бе оживяло с възможността за промяна.

Повдигнах смачканите одимени листове точно пред Кланси, и то достатъчно високо, така че кръгът от деца и агенти около нас да могат също да го видят. И не знам кое беше по-могъщо и удовлетворяващо за мен - ужасеният поглед, който премина през лицето му, или ободряването от това да знам, че бъдещето ми най-после бе отново в мои ръце.

- За това изследване ли говориш?

Като начало искам да излея малко обич върху фантастичния екип на „Дисни Хайпириън" за невероятното количество усилена работа и ентусиазъм, които вложиха в тази поредица. Специални благодарности към моята редакторка Емили Мийхан, Лора Шрайбър, Стефани Лури, невероятната публицистка Лизи Мейсън, Дина Шърман, Латоя Мейтланд, Андрю Сансон, Лойд Елман и Марси Сендърс.