Александра Бракен: Неизчезваща

- Не можем да се свържем с Кейт - каза Вида.

- Тя е наред - казах й аз, надявайки се, че не звуча толкова безнадеждно, колкото се чувствах. Флашката. Тя все още беше в Кейт. А ако нещо се бе случило на Кейт, тогава...

- Градът...?

- Изглежда, че целият гъмжи от войници - каза Дунди. - Не е добре.

- Пълно нашествие - каза Вида, строполявайки се до мен. Тя посочи към мястото, където Нико седеше край вратата, водеща надолу към тунела. Той гледаше надолу все едно очакваше някой последен да се появи.

Потърках лице с ръце, опитвайки се да прочистя образа на Кланси Грей, който бе хванат в капан долу в тъмното. Там му е мястото, изсъска един див глас в ума ми. Той бе единствената причина, поради която поначало бяхме дошли тук - бе ни излъгал и бе рискувал живота на всички ни и за какво? За да може да се справи с някакъв побъркан проблем с майка си.

Не исках да мисля за мъртвите, затова реших да се съсредоточа върху живите. Задържах мислите си върху хората край мен, върху рядката милост, която животът бе показал, като ни бе изкарал оттам точно преди цялата структура да рухне. Тези неща все още не ми се виждаха реални, но децата край мен определено бяха. Лиъм шептеше, с наклонена глава към най-добрия си приятел „Ще останем с тях, докато измислим как да се махнем от града." Дунди кимаше, като видимо се опитваше да не се разплаче. Вида лежеше назад, с ръце върху стомаха, усещайки издигането и спадането му при всеки дъх, който поемеше.

А Джуд...

Завъртях се надясно, оглеждайки кръговете с деца. И - ето го и него. Тъмната глава с къдрици, която търсех, се отдалечаваше, докато си приказваше възторжено с някакво друго дете. Къде, по дяволите, си мислеше, че отива? Той наклони глава обратно към нас и...

Не бе Джуд.

Защо си бях помислила така? Та това дете въобще не приличаше на него. То бе от Зелените и бе поне с глава по-нисък от него. Защо реших, че това е той? Бях погледнала набързо косата му и сякаш паметта ми бе изневерила на ума ми.

Как можах да си помисля това?

Всеки мускул в тялото ми, всяка става, всяко сухожилие се втвърди като камък. Тресях се отново от усилието да се движа, да се завъртя един последен път. Опитах се да го извикам, но звукът излезе подобен на издихание. Сложих си ръката в основата на гърлото, като натиснах силно, за да откъртя кошмара, който току-що бях глътнала.

- Руби? - попита Дунди. - Какво става?

- Какво? - намеси се и Лиъм, обръщайки се към мен. - Какво има?

- Къде... - започнах аз. - Къде е Джуд?

Момчетата се спогледаха и сами се обърнаха, за да огледат децата.

- Джуд! - извика Вида, докато го търсеше с очи. - Джудит! Това не е смешно!

Не видях лицето му из децата, които седяха около нас, а агентите се грижиха за

това никой да не напуска прикритието на моста за момента. Към нас започваха да се обръщат лица - включително и това на Коул.

- Той слезе долу, нали? - попитах аз, а гласът ми бе изпълнен с паника. - Той нали беше с вас отзад, нали?

О, боже мой.

Веждите на Вида се сключиха много рязко заедно. Някаква тъмна мисъл проблесна на лицето й.

- Вида! - хванах я за предната част на суичъра й. - Кога за последно говори с него? Кога го видя за последно?

- Не знам! - извика тя и ме избута от себе си. - Не знам. Ясно ли е? Беше толкова тъмно...

Тръгнах да бягам, като избутах Вида, за да стигна до отвора на тунела в горната част на дигата. Нико погледна нагоре към мен и аз най-после разбрах, че той

чака Джуд, а не Кланси.

- Руби... - започна Нико. - Къде е той?

- Спри! - каза Коул и ме хвана за лакътя. Започнах да се боря с него, опитвайки се да се изпълзна. Джуд бе там долу. Той бе там долу. А последното място, на което бих оставила Джуд, бе на тъмно и сам.

- Вие бяхте отзад, нали? - продължи той. - Аз изпратих един от агентите долу, за да сме сигурни, че няма да оставим никой назад. Те казаха, че цялата структура е поддала...

- Млъквай! - извика Лиъм. Той ме издърпа надалеч от Коул. - Дунди и аз ще отидем, става ли? Убеден съм, че някъде е загубил групата.

- Няма абсолютно никакъв начин да те оставя да се върнеш там - изригна Коул. - Ще ти нашаря задника, ако направиш само още крачка напред.

Лиъм не му обърна внимание.

- Той може да си е изкълчил глезена или да се е подхлъзнал и да си е ударил главата - добави Дунди, но определено изглеждаше болен. - Може просто да е в капан сред отломките...

- Не! - изръмжах аз. - Той е моят...

- Руби, знам. Ясно ли е? - увери ме Лиъм. - Но ти, Коул и другите, трябва да измислите как да ни изведете оттук - при това бързо. Нека направим поне това за теб.