Александра Бракен: Неизчезваща

Риданието заседна в гърлото ми и аз не можех да го изкашлям. Не плачех, но тялото ми се тресеше силно - толкова, че Лиъм ме обгърна с ръце изотзад. Усетих сърцето му, което пулсираше в гърба ми, лицето му, което той зарови във врата ми.

Той бе стабилен и бе тук - всички ние бяхме живи. Живи, живи, живи. Бяхме успяли да избягаме. И въпреки това, не можех да спра да си го представям -начина, по който таванът би следвало да е поддал, падащите стъкла, пода, който изведнъж вече не бе на мястото си, тъмнината, която помиташе всичко.

Фокусирай се, заповядах си аз. Зад теб все още има деца. Все още не си се измъкнала. Не позволявай да те вземе и теб. Лиъм, Дунди, Вида и Джуд. Лиъм, Дунди, Вида и Джуд.

- Просто дишай! Дишай! - каза Лиъм, а неговият собствен глас също трепереше.

Спокойният му характер, издигането и спадането на гръдния му кош край мен, бе достатъчно успокояващо, за да отпусна захвата си върху него. Той притисна устни към челото ми - по-скоро от успокоение, отколкото от нещо друго, помислих си аз.

- Ние сме добре - казах аз. - Добре сме. Просто продължавай да вървиш.

Умът ми хвана тези думи и ги разпростря напред в тъмнината. Просто продължавай да вървиш. Колкото по-дълго ходехме, толкова по-трудно ставаше да открия разлика между страха ми, гнева ми и вината ми. В гърдите ми се бе оформила голяма буца - нарастваща болка. Някой пред нас или се смееше, или ридаеше. Звукът бе толкова разцентрован, че не успях да направя разлика между двете.

Най-големият ми страх - този, който задържаше сърцето ми в основата на врата ми и караше коленете ми да се приплъзват напред, напред, и пак напред, докато циментът ме бе захванал за раменете - бе осъзнаването, че във всеки момент цялото това нещо можеше да рухне над нас.

Дишай.

Би следвало да е успокояващо да усещам Лиъм, който се притискаше отзад към мен. Най-после достигнахме участък от тунела, който бе цял и в който можехме да се изправим напълно.Определено бе по-добре да напредваме така - все едно получихме знак, че почти сме приключили. Но все още бе направо невъзможно тъмно. Колкото и пъти да се опитвах да погледна назад, не можех да видя нищо друго освен смътните очертания на лицето на Лиъм.

Продължавай да вървиш... Глава наведена, ръце прибрани, ходене само напред, напред, напред, колкото бързо можех да движа краката си. Загубих представа за времето. Минаха пет минути. Може би десет минути. Петнайсет. Миризмата на плесен бе заменена от всеобхващащата воня на гранясало, тъй като канализацията се сви отново. Държах ръцете си отпуснати от двете ми страни, като ги оставях да се плъзгат по хлъзгавия, капещ цимент. Лиъм издаде приглушен стон, когато удари главата си в наклонения таван, а секунда по-късно и аз трябваше да се наведа.

Застоялата вода бе гъста и вонеше на гниещи неща и плесен. Чух как на някой започна да му се повдига и стана точно както винаги - щом като един започнеше, сякаш стомасите на всички се повдигаха.

Драсках сляпо по лицето си, опитвайки се да почистя косата, която бе залепнала на кичури към бузите и врата ми. Бе се вкопчила в мен. Задъхването... Тежкият, лепкав въздух изведнъж сякаш изчезна. Тунелът се сви, а аз не можех да видя нищо. Абсолютно нищичко.

Ние няма да умрем тук долу. Нямаше просто ей така да изчезнем.

Опитах се да се съсредоточа върху ритмичното, бавно триене на кожа в бетон и начина, по който водата, изглежда, се отдалечаваше заедно с таваните. Как бе възможно да усещам тунела по толкова различен начин на излизане в сравнение с на влизане? Почувствах как отново се разшири и се наклони надолу. Може би очите ми най-после се приспособяваха към тъмнината, но бях готова да се закълна, че стана по-светло.

Не си го представях. Първоначално промяната бе постепенна - намек за светлина, - но сега вече бе достатъчно светло, за да мога да зърна изненаданото лице на Лиъм, което се наклони надолу, за да погледне моето. Тунелът се изпълни със звуци на облекчение. Застанах на пръсти, за да се опитам да видя над главите на тези пред мен. От края на дългия тунел ни гледаше светлина като главичката на топлийка, която започна едвам-едвам да расте с всяка нова крачка, която правехме напред. Внезапен прилив на енергия размърда краката ми, движейки ги по-бързо и по-бързо, и по-бързо, докато вече можех да видя стълбата и силуетите, които я изкачваха, за да излезат от осъкатяващата тъмнина и да се гмурнат в светлината.

Доста време нямаше нищо отвъд дима.