Александра Бракен - Неизчезваща

Редицата се забави, когато започнахме да достигаме до второ ниво. Ставаше запушване от някакъв проблем, който не можехме да видим. Промъкнах се покрай Лиъм и хванах Коул за ръката, за да привлека вниманието му.

- Ами хората в лазарета?

- Ако не могат да станат и сами да излезат навън, не можем да го направим вместо тях - каза Коул с нотка на окончателност.

- Ами Кланси? - попитах аз, макар част от мен вече да знаеше отговора -Пуснаха ли го навън?

- Нямаше време за разчистване на етажа - каза Коул.

Погледнах назад през рамо, искайки ми се да мога да видя лицето на Лиъм. Вместо това го почувствах - сложи ръце на кръста ми, подбутвайки ме нежно напред. И тогава чух гласа му да казва в ухото ми.

- Какво щеше да направи той, ако там бе ти? Аз?

Това не ми помогна да погълна жлъчния сок обратно в гърлото си. Едно беше да доведеш някого като затворник, а съвсем друго да го обречеш на нещо, което бе почти сигурна смърт.

- Ама ти подиграваш ли се с мен? - изръмжа Вида, когато тя и Дунди хванаха здраво паникьосалия се Нико и го принудиха да продължи напред. Можех да видя бледото лице на Джуд зад тях, който гледаше в ужас.

- Аз ще го пусна - каза Нико. - Аз мога да му помогна!

- Не - извика Джуд. - Трябва да останем заедно!

Ударната вълна на следващата експлозия ни запрати всички на колене. Аз ударих главата си в стената, а пред очите ми изскочиха петна. После се изправих обратно на крака и всички се затичахме надолу по стъпалата - през тъмния коридор, скачайки долу в блока за разпит. Някои части от стената, която бе вдясно от мен, вече частично се бяха сринали.

- Стойте зад мен! - каза Коул, обръщайки се назад към нас. - Хайде, трябва да отидем отпред.

Той успя да се промъкне най-отпред на редицата, която почти блокираше, когато хората стигнеха до вратата на тунела. Можех само да си представя каква реакция щяхме да породим, ако и шестимата се бяхме се опитали да преварим всички в редицата и да го последваме.

Най-после бяхме достатъчно близко, за да видим какъв е проблемът. От другата страна на вратата, на всяко дете и агент се налагаше внимателно да се покатерят

над тръбите и цимента, които бяха изпадали от тавана на тунела.

Кръвта биеше ускорено в главата ми, а крайниците си усещах като кухи вследствие на паниката, докато чакахме, и чакахаме, и чакахме да дойде и нашият ред. Лиъм подскачаше на място на краката си, все едно всеки момент се приготвяше да се втурне напред.

Щом стигнахме до вратата, аз спрях и се дръпнах настрана, за да оставя останалите да минат пред мен, но Лиъм не бе съгласен с това. Той само дето не ме повдигна през разрушенията, а след това сам прескочи - тялото му бе стената, която ме пазеше от това да се върна обратно.

Чух как Вида ругае зад мен, а Дунди мърмори затруднено. При толкова много наблъскани тела, в тунела бе горещо и влажно. Взривовете отгоре бяха разрушили някои части, което отново забавяше напредъка ни и превръщаше един обикновен маршрут в писта с препятствия.

Усещах гръмовните вибрации преди звукът от ударите действително да достигне до ушите ми. Бе серия от четири тихи трясъка - всеки следващ бе по-силен и по-лош от предния. Вида извика нещо към нас, но аз не можах да я чуя през ужасната звукова вълна, която последва. Стомахът ми, сърцето, всичко вътре в мен сякаш падна, все едно тунелът под мен бе поддал. Секундите преминаваха двойно по-бързо, предоставяйки ми само нужното време, за да се обърна настрани от експлозията, която изхвръкна през вратата, през която току-що бяхме минали.

Хвърлихме се на земята, тъй като от вратата изригна струя сив дим и парчета от цимент и стъкло. Тунелът се разтресе толкова тежко, че бях убедена, че ще се срути. Децата, агентите - сега вече всички викаха - но аз чух гласа на Коул, който надвикваше всички други:

- Мърдайте! Мърдайте! Мърдайте!

Но аз не можех. Успях само да се избутам на колене и оттам да се изправя посредством стената. Чувах как Вида и Дунди си говорят и се оплакват от тъмнината и от това, че не могат да се видят.

- Това бе Щабът - прошепнах аз. - Срути ли се?

- Мисля, че да - отвърна Лиъм.

- Тунелът наобратно вече е напълно блокиран - извика Дунди, кашляйки. Децата пред нас предадоха новината през хората в редицата пред тях. Чухме шока и сълзливите отговори, които последваха чак от края на групата.

Всички агенти..., деца..., телата им, които се наложи да оставим зад нас. Тяхните семейства нямаше никога да разберат какво се бе случило с тях, кой не бе получил шанс да избяга и кой може би все още се бе вкопчил в живота, когато...