Александра Бракен: Неизчезваща

Той висеше около нас като перде в посивяло кафяво, затоплено само от залязващото слънце. Отломките, които бяха вдигнати във въздуха по време на бомбардировките, все още не се бяха уталожили. Те заплаваха надолу през отворената врата - фин, стрит цимент, който се въртеше от движенията ни. Ръцете ми трепереха по време на цялото изкачване по стълбата. Коул ни очакваше на входа към тунела. Хвана ме за ръката и ме издърпа, преди да се обърне назад, за да подхване и Лиъм.

- По дяволите, глупаво хлапе! - извикай той, разтрисайки го. Гласът му бе дрезгав и той сякаш се задавяше след всяка дума. - Изкара ми акъла! Като ти кажа да стоиш зад мен, това означава да стоиш зад мен! Защо просто не си тръгна, когато ти казах? Защо никога не може просто да ме послушаш!

Той обви раменете му с ръце, а Лиъм, с цялото си облекчение и изтощение, му разреши. Не можех да разбера какво си казват един на друг, докато стояха пред вратата, но „Някои от нас все още се опитват да излязат навън, тъпаци!" на Вида развали момента.

Един друг агент ни насочи надолу по дигата на река Лос Анджелис, към мястото, където другите се бяха скупчили под центъра на моста отгоре над главите им. Вдигнах ризата си нагоре към носа си, за да избегна вдишването, но тебеширеният вкус вече бе в гърлото ми. Вече си бях изпила отровата за деня, която сега смесих с дим и жлъчен сок.

Гледката към Лос Анжелис и индустриалния район бе прекалено много за поемане от страна на който и да бе от нас. Никой не желаеше да се обърне и да застане лице в лице с разрушенията в далечината. Ние всички знаехме, че градът е бил атакуван, но да видиш в действителност горящите небостъргачи на хоризонта и да наблюдаваш как черният дим се събира като във фуния, за да отлети към ясното синьо небе, бе противно.

Лиъм и аз седнахме долу малко настрана от другите деца, които плачеха и се прегръщаха едно друго. За мен бе достатъчно, че той седи до мен и рамото му опира в моето. Наблюдавах ги. Виждах как сълзите струят по лицата им и ми се искаше и аз също да мога да загубя самообладание - за да прочистя усукания куп ужас, който все още караше стомаха ми да се присвива.

Но тук навън, изтощението притъпи сетивата ми. Гледката на предмети от ежедневния бит, които бяха разпръснати наблизо из реката, успокои щуращите се из главата ми мисли. Прахта покриваше колите в сантиметри, а земята - в метри. Тя пропадаше под нас като пясък в пясъчник на детска площадка. Бяхме на мили от центъра, но намирахме документи, офис стол, очила за слънце, куфарчета и обувки, които са били изпуснати или забравени, или излетяли от близките разрушени сгради. Въздушните удари бяха превърнали Уан Уилшайър -небостъргача, в който се помещаваше Федералната коалиция, в горяща черна черупка. Бях го зърнала само за секунда как изригва търкалящи се потоци от дим, превръщащи цели квартали на града в тъмнина.

А единственото, което Лиъм можеше да каже - отново и отново - бе „По дяволите ".

Поех си дълбок, успокояващ дъх. С крайчеца на периферното си зрение зърнах Джуд, който стоеше под моста - очите му бяха затворени, а лицето - обърнато към парчето слънце, което бе пробило през дима. Не можах да се накарам да се изправя, но се престорих, че и аз съм там. Наклоних главата си назад и оставих топлината да изсуши лепкавите, мокри кичури коса. Оставих го да изгори вкуса на страх от езика ми. Предствях си, че сме някъде много далеч оттук.

Лиъм се изправи, докато Дунди и Вида идваха към нас. Тъмните им кожи бяха като гипсирани със сребрист прах.Той обви ръка около врата на приятеля си и го повлече към мястото, на което чаках аз.

- Чухме Коул да говори с едни агенти, които първи са излезли от тунела. Те казаха, че всички телефони или коли, които са открили, не са работели. Коул смята, че това наистина е бил някакъв вид електромагнитен пулс. Ние не сме могли да разберем, тъй като сме били доста под земята.

Това бе и една от причините, поради които Албан бе пожелал да построи Щаба толкова надълбоко под земята - за защита от подобен род нападения. Ако Коул бе прав и те бяха генерирали електромагнитен пулс, всичко си идваше по местата -точно както Албан ни бе уверил, че ще стане. Детонацията бе спряла доставката на електричество към Щаба от страна на електроцентралата, но резервният генератор се бе намесил още известно време.

Не можех да повярвам, че Грей или който там управляваше, би стигнал толкова далеч - да изпържи всяка кола, всеки компютър и телевизор, осигурявайки си по този начин безпомощността на хората. Тяхната беззащитност.