Александра Бракен: Неизчезваща

- Руби - нежно каза Лиъм. - Там няма какво да се вземе. И си мисля, че и ти знаеш това - аз отскочих грубо и се опитах да го избутам назад, да избутам реалността. Но този прилив на енергия отмина толкова бързо, колкото и дойде. Сълзите по бузите ми бяха горещи. Те се смесваха с мръсотия, течаха през устните ми, и падаха от брадичката ми. Ръцете му се вдигнаха от двете страни на лицето ми. Той ги избърса, макар че усетих как неговите капят над косата ми.

- Аз не... мога - казах аз. - Не мога...

За първи път се зачудих дали причината, поради която той не искаше аз да отида, бе не защото той мислеше, че няма да открият Джуд, а именно защото бе убеден, че ще успеят.

- Той бе сам - извиках аз. - Никой не беше с него... Трябва да е би толкова уплашен. Казах му, че ще останем заедно.

Умът ми се бе фиксирал върху лицето на Джуд и начина, по който ушите му стърчаха отстрани на главата му, все едно не бяха окомплектовани с остатъка от тялото му. Какво бе последното нещо, което му казах? Стой наблизо? Продължавай напред? А какво ми бе отговорил той? Единственото, което си спомнях, бе бледото му лице, осветено от слабата светлина на жълтата светеща пръчица на Коул.

Следвай Водача. Той ме бе последвал и аз го бях завела до това. Бях му причинила това.

- Лий! - извика Дунди, а после още веднъж по-високо, когато никой от нас не помръдна. Ниско над нас прелетя самолет, който изхвърли облак от нещо, приличащо на червен газ. Лиъм вдигна ръцете си, за да покрие главите ни, когато вятърът го довя към нас и отгоре се посипаха хиляди трептящи листове хартия.

Децата и агентите напуснаха бзопасното прикритие на моста, за да се опитат да хванат някое. Аз хванах един случаен лист, докато прелиташе край нас. Лиъм надникна над рамото ми и аз го повдигнах, за да можем и двамата да го прочетем заедно.

В центъра на горната част се виждаше президентският печат, американското знаме и емблемата на Министерство на отбраната.

Вследствие на опита за покушение от умствено неуравновесен младеж Пси, Президент Грей бе закаран до болница в залива, където бе прегледан от лекарите. Тъй като по време на атаката е носел жилетка от Кевлар, той е претърпял само синини на корема и две счупени ребра. Веднага след като бе изписан от болницата, той направи следното изявление:

Днес ние получихме потвърждение на два смущаващи доклада на тайните служби, които се надявах да са само слухове. Първо, че Федералната коалиция и нейните последователи са в джоба на терористичната организация Детската лига и заедно те са създали програма, която промива децата ви -същите, които са успели да откраднат от животоспасяващите рехабилитационни лагери, - за да станат войници. Да се бият и да убиват с настървеност, която е толкова нечовешка, колкото и способностите, които притежават. Като не виждах друга алтернатива, аз незабавно заповядах въздушно нападение срещу центъра на тези организации - Лос Анджелис.

Тези атаки бяха насочени и предвидени да минимализират щетите сред цивилните. Не скърбете за загубата на тези осъдителни човешки същества. В процеса на човешката история е имало времена, в които е имало необходимост от огън, за да се изгори дебнещата зараза. Сегашните времена са такива. Това е единственият начин, по който отново можем да изградим нацията си - при това, по-силна отпреди.

- Забравил е частта с Бог да поживи Америка - измънка Лиъм, докато мачкаше хартията.

Зад нас се чу изстрел. Завъртях се и хванах ръката на Лиъм, за да го принудя да застане зад мен. Агентите бяха оформили кръг около нещо - някой - от отсрещната страна на реката. Мъжете и жените, които бяха въоръжени, бяха изкарали оръжията си. И се бяха прицелили.

- Каква е тази шега? - издиша Лиъм зад мен. Вида на практика изкрещя от ярост, докато тичаше към групата агенти по-бързо, отколкото ние можехме да я стигнем.

Повечето от тях бяха наясно да се отдръпнат от пътя на Синьото момиче, което прекъсна кръга, но само Коул бе достатъчно глупав, за да се опита да я спре от това да разкъса гърлото на Кланси Грей.

- Как? - крещеше тя, докато се вклиняваше сред децата и агентите и си проправяше път напред. - Как?

Кланси бе мръсен - покрит с канални нечистотии, прах и кръв, които се бяха втвърдили около подутите му нос и очи. Но дори и избутан на ръце и колене, той пак успяваше да изглежда самодоволен. Предизвикателен.

За първи път забелязах отворената зад него врата. Тя бе директно от другата страна на изхода, през който бяхме преминали ние - на противоположния бряг, скрита в мъртвата точка на една от опорните колони, под пласт ярки графити.