Александра Бракен: Неизчезваща

- Отговорността е моя! - казах аз. - Аз съм Водачът.

- Ти не си ми водач - каза той нежно. - Нали помниш? Ще стане по-бързо, ако идем аз и Дунди. Ще се върнем още преди да усетиш, че ни няма. А ти и другите решете как да се махнем оттук.

Поклатих глава.

- Руби, остави ги да идат - каза Вида, като ме хвана за ръка. - Хайде.

Коул нададе остро, ядосано ръмжене и блъсна една светеща пръчка в гърдите на брат си.

- Имаш час! Нито секунда повече. След това тръгваме без вас.

Лиъм погледна към Дунди и кимна към чакащата врата.

Те не се върнаха след час, нито след два.

Опитах се да си спомня колко време ни бе отнело да минем през тунелите първия път - беше нещо от рода на едва половин час? Или повече? По това време ми се бе сторило като цяла вечност.

Вида и аз стояхме от всяка страна на отвора, с гърбове подпряни на стената. Тя бе скръстила ръце пред гърдите, а краката й бяха протегнати. На всеки няколко минути пръстите й започваха да притискат силно всяка ръка и тя започваше неспокойно да клати крак.

Коул и другите за трети път се караха за разделянето на групата. Повечето от децата се бяха предали на умората, независимо от това колко се бяха борили. Те се бяха свили на сянка или пък се бяха облегнали едно на друго. От време на време вятърът довяваше до нас прошепнатото име на Джуд, изречено със същия повей, който бе погалил и децата, убити по време на началния взрив.

Осем от тях бяха изчезнали в миг. Почти половината ни група.

Аз първа дочух звука от стъпките и се избутах от земята. Вида остана както си беше, задържайки каквато и мисъл да подскачаше из главата й за себе си. Аз присвих очи и се взрях в тъмнината, за да открия извора на движението.Преброих неясните, тъмни фигури, докато се движеха нагоре по стълбата. Една... две...

Две.

Две.

Лиъм излезе пръв, протягайки към мен ръка, без нито дума обяснение. Оставих го да ме отведе долу към дигата, на слънце и далеч от другите. Само веднъж погледнах назад през рамо, колкото да видя, че Дунди се свива долу до Вида.

- Знам - чух я да казва с дрезгав глас. - Не се мъчи.

Лиъм привлече вниманието ми обратно към себе си, борейки се очевидно да укроти собствените си емоции. Значи не го бяха открили. Сега можех аз да се пробвам. Аз познавах Джуд по-добре от тях. Сигурно има тунели с километри под града и аз доста по-лесно щях да се досетя...

Той обръна ръката ми нагоре и притисна нещо гладко в нея. Очите му бяха такова ясно синьо, че ирисите му наподобяваха ново сутрешно небе. Когато те се наведоха надолу, моите последваха пътя им. Надолу през скъсаната му риза, през изцапаната кожа на китките му, към смачканите, извити остатъци на малък сребрист компас.

И бе толкова странно колко бързо вцепенението се настани в мен. Как започна да задушава всяка дума, всяка мисъл, докато дори забравих, че трябва да дишам. Усетих как устните ми се разтвориха в момента, в който гръдният ми кош щеше да се срути сам върху себе си.

- Не - пръстите ми се свиха около него, закривайки го от погледа ми, отричайки, че е тук. Стъкленият капак бе напълно разбит. Червената стрелка липсваше, а силата на това, което го бе смачкала, го бе свила почти надве. Не. Това бе само една дума, но и тя бе достатъчна, за да запали огъня на яростно отрицание. - Не!

- Проследихме пътя назад - каза Лиъм, държейки ръката ми като котва. -Стигнахме чак до входа. Докъдето можехме да стигнем през отломките... и...

- Недей - помолих го аз. Не ми разказвай това.

- Аз не... - гласът му се задави. - Не знам какво е станало. За малко да не го видя, но там бе... Видях обувката му. Открихме го, но нямаше нищо, което ние... Дунди не можа да направи нищо. Той вече си бе заминал и ние не можехме да го изкараме отдолу. Той бе отзад. Изглежда, експлозията е стигнала точно до него.

Хвърлих компаса към него, а след като това не го разклати, след като това не го нарани, след него хвърлих и юмрука си, който се блъсна в рамото му. Той го хвана с другата си ръка и задържа и двата ми юмрука до гърдите си.

Той лъже. Това не бе възможно. Аз го бях видяла навън - гледаше към небето. Бях го чула, видяла, усетила.

Усетих се как падам напред - в момента, в който коленете ми поддадоха. Лиъм ме бе хванал достатъчно здраво, за да ме предпази от падане напред, но той също бе изтощен и бе впечатляващо, че изобщо съумя да ни задържи прави.

- Трябва да идем и да го вземем - казах аз. - Не можем просто... Той не може да остане там долу. Той не обича тъмното. Той не се справя с тишината. Не би следвало да е сам...