Александра Бракен: Неизчезваща

Кланси се изсмя тихо и без всякакъв хумор.

- През канала в банята на момчетата - тъмните му очи срещнаха моите. - След като ми се наложи да разбия шкафа.

- Така ли бе планирал да излезеш? - запитах го аз. - След като вземеше каквото ти бе нужно от офиса на Албан?

Кланси повдигна рамене, без да се притеснява особено от пистолетите, насочени към лицето му.

- Не знаеше за този изход, нали?

- Господи! - каза един от агентите. - Ама това е... Това наистина е хлапето на президента!

Кланси е жив, мислех си аз, докато се обръщах към Лиъм, а Джуд не е. Той обви врата ми с ръка и ме привлече до себе си. Нямаше никакъв смисъл - не бе възможно.

- Той е нашият билет за навън! - каза друг внезапно. - Ще го заменим за безопасно преминаване! Слушай, Стюарт - градът е наводнен от униформени, а ние нямаме транспорт или пък начин да се свържем с ранчото. Каква друга карта бихме могли за изиграем?

- Няма да е и особено лесна работа да го пуснем да си играе с новите ни съседи. Все пак той е Оранжев - ще намери начин да се измъкне - Коул погледна към Кланси, като не обърна внимание на шокираните звуци от страна на другите. -Може би е по-добре да го довършим сега и да изпратим обратно тялото му. Това ще е доста добро съобщение за милия му татко. А извън града ще намерим друг начин да излезем.

Имаше шепот на съгласие от страна на няколко от другите.

- Няма да излезете от този град - каза Кланси. - Баща ми не е реакционер. Това не е играта му. Той вече е предвидил стратегия за всеки възможен изход. Повярвайте ми, това се е готвело от месеци, а може би дори и от години. Когато се е уморил да чака извинение, което да оправдае атаката, сам си е създал такова.

Това бе твърде абсурдно, за да може да повярваш в него.

- Мислиш, че баща ти сам си е подготвил покушение?

- Така щях да постъпя аз. Предполагам, че е оцелял?

Захватът на Лиъм върху мен се затегна, докато стана почти непоносим. Аз отново се тресях, само че този път през мен пламтеше гняв. Вида и Дунди, и двамата погледнаха към мен, все едно очакваха аз да го оборя. Не знам какво ме ужасяваше повече: това, че може и да не грешеше, или това, че това бе старият Кланси - този, който знаеше, че винаги може да постигне това, което искаше.

- Вие нали ми повярвахте, когато ви казах, че започваме отначало? - Коул се обръщаше към децата и агентите, които все още седяха под моста и изглеждаха разкъсани и вкаменени. - Еми, ето началото. Ние ще си проправим собствен път. Но той не идва с нас.

- Помисли си за информацията, която бихме могли да изтискаме от него! -извика един друг агент и вдигна ръце във въздуха. - Може да го упоим...

- Пробвайте - предизвика ги Кланси. - И вижте как това ще завърши за вас.

- Да, напълно си прав! - отвърна Коул и завъртя очи. - Най-вероятно трябва просто да те убием.

- Давайте тогава! - зъбите на Кланси бяха изцапани с кръв, когато се усмихна. -Довършете ме. Аз приключих това, за което дойдох. А вие всички... - той се обърна към сгушените групи деца около него, а очите му се фокусираха върху Нико. Момчето се разтрепера от силата на погледа му. - Може всичките да ми се отблагодарите, при положение че все още можете да отвърнете. Аз ни спасих. Аз ни спасих!

- За какво, по дяволите, говориш? - Коул започваше да губи търпение. Той погледна към мен, но аз не можех да отместя погледа си от Кланси Грей. Не и когато усещах как първата струйка осъзнаване най-после си пробива път през мъката, която все още затъмняваше ума ми.

Тази сутрин бе унищожен един цял град, а с него и безброй животи. Тази вечер толкова много хора нямаше да се приберат у дома при любимите си, макар че тези майки, бащи, дъщери, синове, съпруги, съпрузи щяха да прекарат следобедните и среднощните часове в очакване и надежда. Димът щеше да се просмуче в бетона, който ограждаше всеки сантиметър от това място, загрозявайки завинаги един вече разрушен град. След десет, двайсет години, все още щеше да е твърде ужасно да се разкаже какво точно бе станало - утрин, която хиляда други ослепителни, блестящи утрини нямаше да успеят да изтрият от паметта. Но някакси, когато Кланси проговори отново, нещо в думите му промени всичко.

- Лечението за ОМИН - изплю той. - Онова, което бе разработено от майка ми и скрито от вас от Албан, който чакаше правилната възможност да го изтъргува с баща ми за собствена полза - Кланси избърса кръвта, която течеше от носа му, изсмивайки се по същия безрадостен начин. - Онова, което щеше да отнеме способностите ни и да ни остави безпомощни. Аз го изгорих на пепел, а баща ми го погреба без дори и да разбере. Сега нейният спомен за това е изчезнал и никой няма да има достъп до това изследване - никой няма да вземе това, което е наше.