Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Рис се ухили.

— Много добре. Не особено изобретателно, но добре.

Не можах да се стърпя. Грабнах листа и го разкъсах на две, после и на четири парчета.

— Ти си прасе.

— О, спор няма. Но виж себе си — прочете цялото изречение, прогони ме от съзнанието си и спусна щит. Отлична работа.

— Не ми говори като на дете.

— Не се и опитвам. Четеш много по-добре, отколкото очаквах.

Бузите ми отново пламнаха.

— Но си оставам неграмотна.

— На този етап всичко опира до упражнения, четене буква по буква и още упражнения. До Нинсар ще можеш да четеш романи. А ако продължаваш в този дух с щитовете, дотогава може да си ме изолирала напълно от съзнанието си.

Нинсар. Първият от почти петдесет години насам, който Тамлин и дворът му щяха да отпразнуват. Амаранта го беше забранила заедно с още няколко малки, но скъпи за елфите празници, които беше сметнала за ненужни. Но Нинсар беше след месеци.

— Възможно ли е въобще да те изолирам напълно?

— Едва ли, но кой знае колко голяма е силата ти. Продължавай да се упражняваш и ще видим.

— Чак до Нинсар ли ще съм обвързана с уговорката ни?

Мълчание.

— След… след случилото се… — Не можех да спомена ужасите от В недрата на Планината, какво беше сторил за мен в борбата ми с Амаранта и след това… — Мисля, че нито аз ти дължа нещо, нито ти на мен.

Погледът му не трепваше.

— Не е ли достатъчно, че всички сме свободни? — продължих упорито аз. — Разтворих татуираната си ръка върху масата. — Накрая се уверих, че си различен, че всичко е било просто маска, а сега ме отвличаш, държиш ме тук против волята ми…

Поклатих глава. Не ми хрумваха достатъчно силни думи, достатъчно красноречиви, че да го убедя да отмени сделката ни.

Очите му потъмняха.

— Не съм ти враг, Фейра.

— Тамлин твърди обратното. — Свих татуираната си ръка в юмрук. — Заедно с всички останали.

— А ти как мислиш?

Отново се облегна в стола си, но изражението му остана сериозно.

— Все повече и повече ме убеждаваш в правотата им.

— Лъжкиня — рече гърлено той. — Казвала ли си им изобщо какво ти направих В недрата на Планината?

Значи, коментарът ми на закуска наистина беше успял да влезе под кожата му.

— Не искам да говоря за това. Нито с теб, нито с тях.

— Да, защото е много по-лесно да се преструваш, че никога не е било, и да ги оставяш да те глезят.

— Не ги оставям да ме глезят…

— Вчера те бяха опаковали като подарък. Сякаш си неговата награда.

— Е, и?

— Е, и?

В очите му пробяга мигновена искра гняв.

— Готова съм да се върна у дома — отбелязах лаконично.

— Където ще те заточат до края на живота ти, особено след като започнеш да им раждаш наследници. Нямам търпение да видя как ще се развихри Ианта, като ги докопа.

— Май нямаш особено високо мнение за нея.

Нещо студено и хищническо надникна от очите му.

— Не, нямам. — Той посочи към празен лист хартия. — Започни да преписваш азбуката. И не спирай, докато не се научиш да изписваш буквите перфектно. След всяка серия вдигай и сваляй щита си. Докато и това не усъвършенстваш докрай. Аз ще се върна след час.

— Какво?

— Преписвай. Азбуката. Докато…

— Чух какво каза.

Гадняр. Гадняр, гадняр, гадняр.

— Тогава се залавяй за работа. — Рис стана. — И поне бъди така любезна да ме наричаш гадняр само с вдигнати щитове.

Той изчезна в облак от тъмнина, преди да осъзная, че диамантената стена вече я няма.

Докато чаках Рис да се върне, вече чувствах ума си като кална локва.

Цял час изпълнявах заръката му, макар и да подскачах при най-малкия звук от близкото стълбище: тихите стъпки на прислужниците, шумоленето на чаршафите, които сменяха из съседните стаи, нечие приятно, мелодично тананикане. А отвъд всичко това чуруликането на птиците, обитаващи неестествено топлата планина, или онези, накацали по саксийните цитрусови дръвчета. Нито следа от мъченията, за които бях нащрек. Никакви стражи. Имах чувството, че съм сама в целия палат.

Което беше добре, тъй като опитите ми да сваля или вдигна въображаемия щит често изкривяваха лицето ми до неузнаваемост.

— Не е зле — коментира Рис, надничайки зад рамото ми.

Беше влязъл от далечния край на стаята още преди секунди и ако не го познавах добре, можеше да си помисля, че е за да не ме уплаши. Сякаш знаеше за онзи случай, когато Тамлин се беше промъкнал зад гърба ми и така ме беше стреснал, че го съборих на земята с удар в корема. Бях изтрила всичко от паметта си — шока по лицето на Там, изумлението от това колко лесно го бях повалила, унизителния ми ужас, излязъл наяве…