Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Рис разгледа страниците с драсканиците ми, проследявайки напредъка ми.

После усетих познатото дращене на нокти в съзнанието ми, ала този път само по стената от лъскав, черен диамант.

Острите им върхове затърсиха слаби места и аз впрегнах малкото ми останала воля, за да я укрепя…

— Я виж ти — впечатли се Рисанд, прибирайки ноктите си от съзнанието ми. — Ако успяваш да задържиш стената и докато спиш, сигурно и аз най-сетне ще мога да се радвам на спокойни нощи.

Спуснах щита, изпратих му една дума по моста и отново вдигнах стената. Зад нея умът ми се разтресе като желе. Имах нужда от сън. Отчайваща нужда.

— Може и да съм гадняр, но виж какво постигна. Май в крайна сметка ще успеем да се позабавляваме с уроците ни.

Вървях навъсено поне на десетина стъпки зад мускулестия гръб на Рис, докато ме водеше през коридорите на главната сграда. Необятните планини и ослепителното синьо небе бяха единствените свидетели на мълчаливата ни разходка.

Бях твърде изтощена да разпитвам къде отиваме, а той не благоволи да ми обясни. Изкачвахме се нагоре и нагоре, докато не се озовахме в кръглата зала на върха на една от кулите.

Обла маса от черен камък заемаше центъра й, а най-дългата стена от сив камък беше покрита с огромна карта на света ни. По нея се виждаха знаци, малки флагчета и иглички, отбелязващи кой знае какво. Погледа ми обаче привлякоха прозорците из стаята — бяха толкова много, че сякаш се намирахме на открито. Идеалният дом за Велик господар, надарен с крила.

Рис отиде до масата, където беше разгърната още една карта, осеяна с малки фигурки. Карта на Притиан — и Хиберн.

Всеки двор в земите ни беше обозначен, както и всички села, градчета, реки и планински проходи. Всеки двор… освен Двора на Нощта.

Просторната северна територия беше напълно празна. В тази част на картата не се виждаше дори една планина. Странно. Явно заради някоя тайна стратегия.

Усетих, че Рисанд ме наблюдава с вдигнати вежди и бързо потиснах въпроса, изскочил на езика ми.

— Нищо ли няма да ме попиташ?

— Не.

По устните му заигра котешка усмивка, но просто кимна към картата на стената.

— Какво виждаш?

— Това някакъв метод да ме предразположиш към уроците по четене ли е?

Наистина не разчитах надписите, а просто разпознавах очертанията на обектите по картата. Като например стената, чиято масивна линия разполовяваше света ни.

— Кажи ми какво виждаш?

— Свят, разделен надве.

— А смяташ ли, че трябва да остане такъв?

Завъртях глава към него.

— Семейството ми… — Думата заседна в гърлото ми. Не биваше да му признавам, че имам семейство, което обичах…

— Човешкото ти семейство — продължи Рисанд — ще попадне в разгара на събитията, ако стената рухне, нали така? Толкова е близо до границата… Ако имат късмет, ще избягат отвъд океана, преди да е станало.

— А ще стане ли?

Рисанд не откъсна очи от моите.

— Възможно е.

— Защо?

— Защото се задава война, Фейра.

Война.

Думата проехтя в тялото ми, смрази вените ми.

— Не ги нападай — пророних. Бях готова да коленича пред него за това. Да пълзя по корем, ако се наложеше. — Не ги нападай… умолявам те.

Рис килна глава настрани и стисна устни.

— Продължаваш да ме мислиш за чудовище, дори след всичко случило се.

— Моля те — прошепнах. — Те са беззащитни, нямат шанс…

— Не възнамерявам да нападам земите на простосмъртните — увери ме тихо той.

Зачаках да продължи, благодарна за простора край нас, за ясното небе, защото подът започваше да потъва под краката ми.

— Вдигни проклетия щит — изръмжа Рис.

Погледнах навътре в себе си и установих, че невидимата стена отново е рухнала. Но бях толкова уморена, а ако предстоеше война, ако семейството ми…

— Щитът. Веднага.

Заповедническият му глас — гласът на Великия господар на Двора на Нощта — събуди инстинктите ми и умореното ми съзнание изгради стената тухла по тухла. Рис изчака да обгърне ума ми отвсякъде и чак тогава проговори с леко поомекнало изражение.

— Да не мислеше, че всичко ще свърши с Амаранта?

— Тамлин не ми е казвал…

И защо му беше да ми казва? Но в земите му патрулираха толкова много стражи, имаше толкова много срещи, на които не ми беше позволено да присъствам, навсякъде тегнеше такова… напрежение. Сигурно знаеше нещо. Задължително щях да проуча въпроса, да го попитам защо беше скрил от мен…

— Повече от век кралят на Хиберн крои планове да си върне земите на юг от стената — обясни Рис. — Робството на Амаранта беше просто експеримент, четирийсет и девет годишна проба, с която целеше да провери за колко време е възможно дадена територия да попадне под контрола на негов командир.