Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

— Знам азбуката — рекох остро, когато сложи лист хартия пред мен. — Не съм чак толкова глупава.

Закърших пръсти в скута си, после пъхнах трескавите си ръце под бедрата си.

— Не съм казвал, че си глупава — отвърна той. — Просто опитвам да преценя откъде трябва да започнем. — Аз се облегнах на тапицирания стол. — Все пак отказваш да ми покажеш знанията си.

Лицето ми поомекна.

— Не може ли да ми наемеш учител?

Той вдигна едната си вежда.

— Толкова ли ти е трудно дори да опиташ с мен?

— Ти си Велик господар, нямаш ли си по-важни задачи?

— Разбира се, че имам. Но никоя от тях не ми доставя по-голямо удоволствие от това да те гледам как се гърчиш.

— Невероятен гадняр си, знаеш ли?

Рис се засмя.

— И с по-лоши думи са ме наричали. Всъщност ти самата си ме обиждала много по-сериозно. — Той потупа с пръст по листа пред себе си. — Прочети това.

Видях просто купчина букви. Гърлото ми се стегна.

— Не мога.

— Опитай.

Изречението беше написано с елегантен, сбит почерк. Вероятно бе неговият. Опитах да отворя уста, но гръбнакът ми сякаш се скова.

— Ще ми обясниш ли каква е твоята полза от всичко това? Обеща да ми кажеш, ако се съглася да работя с теб.

— Не съм уточнявал кога ще ти кажа. — Отдръпнах се от него и оголих зъби. Той сви рамене. — Да речем, че не ми допада идеята онези подлизурковци и войнствени глупаци от Двора на Пролетта да смачкват самочувствието ти. Или пък наистина ми харесва да гледам как се гърчиш. А може би…

— Ясно, схванах.

Рис изсумтя.

— Опитай да прочетеш изречението, Фейра.

Копеле. Грабнах листа с такава сила, че едва не го скъсах. Огледах първите думи и пробвах да ги произнеса мислено.

— Д… днес… — Следващата отгатнах чрез комбинация от произношение наум и логика. — Изглеждаш…

— Добре — похвали ме той.

— Не съм искала одобрението ти.

Рис се засмя.

— На… направо. — Третата дума ми отне срамно дълго време. Следващата беше още по-зле. — Пре… пре…

Благоволих да го погледна и вдигнах вежди насреща му.

— Превъзходно — довърши самодоволно той.

Сбърчих вежди. Прочетох последната дума и обърнах рязко лице към него.

— „Днес изглеждаш направо превъзходно, Фейра“?! Това ли ти хрумна да напишеш?

Той се облегна в стола си. Погледите ни се срещнаха, остри нокти погалиха съзнанието ми и гласът му прошепна в главата ми: Вярно е, не смяташ ли?

Подскочих и столът ми простена под мен.

Спри веднага!

Но ноктите му се впиха в ума ми, в цялото ми тяло… и сърцето ми, дробовете ми, кръвта ми се отдадоха на хватката, подчиниха му се напълно.

Одеждите на Двора на Нощта ти стоят добре.

Не можех да помръдна в стола си, не бях способна дори да мигна.

Ето това се случва, когато оставяш съзнанието си незащитено. Някой със сила като моята може да се промъкне вътре, да види каквото иска и да превземе ума ти. Или да го прекърши. В момента стоя на прага му… но ако реша да вляза по-навътре, с най-малко усилие мога да залича същността ти.

Смътно усетих как по слепоочието ми се стича пот.

Трябва да се страхуваш. Трябва да се страхуваш от това и да благодариш на проклетия Котел, че през последните три месеца не си се натъкнала на някого с дарба като моята. А сега ме изхвърли.

Не можех. Ноктите му бяха навсякъде — вкопчени във всяка моя мисъл, във всяко кътче от ума ми. Заби ги още по-надълбоко.

Изхвърли. Ме.

Не знаех откъде да започна. Забутах го сляпо, заблъсках без посока множеството нокти, усещах се като пумпал, пуснат в кръг от огледала.

Дълбокият му, тих смях изпълни съзнанието ми, ушите ми. Натам, Фейра.

Тясна открита пътечка просветна в ума ми. Изходът.

Щеше да ми отнеме цяла вечност да откача всеки нокът поотделно, да изтласкам цялото му присъствие през тесния отвор. Ако можех да го отблъсна с нещо мощно…

Вълна. Вълна от мен самата, която щеше да го помете…

Не му позволих да зърне плана ми, докато концентрирах цялата си мощ във висока вълна.

Ноктите се откопчиха — макар и трудно. Сякаш ми отстъпваха победата този път.

— Добре — рече той.

Костите ми, дъхът и кръвта ми отново си бяха само мои. Отпуснах се в стола си.

— Още не — каза Рис. — Вдигни щита си. Не ми позволявай да вляза отново.

Вече ми се искаше да отида на някое тихо място и да поспя…

Ноктите загалиха отново външния слой на съзнанието ми…

Представих си стена от черен диамант, дебела половин метър. Спусна се грохотно пред съзнанието ми и ноктите се отдръпнаха, преди да ги е смазала.