Сара Маас: Двор от мъгла и ярост

Касиан се надигна бавно, болезнено и надникна към мен през раздраното си крило. И в неговите премрежени от агония очи видях разбиране.

Дворът на Мечтите. За малко бях принадлежала към двор на мечти. И мечтатели.

За техните мечти. за онова, към което се стремяха, за което бяха готови да се жертват. можех да го сторя.

Изведи сестрите ми, помолих Рис за последно, изпращайки думите към каменната стена помежду ни.

После обърнах поглед към Тамлин.

— Стига вече. — Зелените му очи срещнаха моите. Тъгата и нежността в тях бяха най-отвратителното нещо, което някога бях виждала. — Води ме у дома.

Тамлин се извърна към краля и заговори с равен тон:

— Пусни ги, разруши връзката и да приключваме. Сестрите й ще дойдат с нас. Вече пресече твърде много граници.

Юриан понечи да възрази, но кралят му отне думата:

— Така да бъде.

— Не — каза за пореден път Рис.

— Изобщо не ме интересува, че ти е другарка — озъби му се Тамлин. — Че я имаш за своя. Защото Фейра е моя. И един ден ще ти отмъстя за всичката болка, която си й причинил, за всичкото страдание и отчаяние. Един ден, когато реши, че иска да сложи край на живота ти, с радост ще изпълня желанието й.

Тръгвай си … просто върви. И вземи сестрите ми със себе си.

Рис продължаваше да се взира в мен.

— Недей.

Но аз заотстъпвах назад — докато не се долепих до гърдите на Тамлин, докато не усетих ръцете му, топли и тежки, върху раменете си.

— Направи го — нареди той на краля.

— Не. — Този път гласът на Рис пресекна.

Но кралят ме посочи. И аз изпищях.

Тамлин ме държеше за ръцете, докато виех от болката, разкъсваща гърдите ми, лявата ми ръка.

Рисанд се свлече на земята и изрева. Май повтаряше името ми, а аз продължавах да се гърча, да ридая. Разпадах се на парчета, умирах, умирах.

Не. Не исках това, не исках да.

В ушите ми проехтя тътен.

И светът се разцепи надве заедно с връзката ни.

Загубих съзнание.

Като отворих очи, бяха минали едва няколко секунди. Мор влачеше Рис към вратата, а той пъхтеше на пода, свил ръце в юмруци, и очите му играеха диво.

Тамлин свали ръкавицата от лявата ми ръка.

Кожата й беше чиста, бяла. Татуировката я нямаше.

Аз ридаех неутешимо и той ме придърпа в обятията си. Усещах го толкова чужд, странен. Едва не повърнах от мириса му.

Мор пусна яката на Рисанд и той запълзя — запълзя към Азриел и Касиан, омазвайки ръцете и врата си с пролятата им кръв. Стържещият му дъх пронизваше душата ми.

Кралят просто махна с ръка към него.

— Свободен си, Рисанд. В тялото на приятеля ти вече не тече отрова. Но се боя, че няма как да помогна на другия. Крилете му са съсипани.

Не се съпротивлявай. Не казвай нищо — умолявах Рисанд. — Изведи сестрите ми. Заклинанията ги няма.

Мълчание.

Затова погледнах само веднъж към Рисанд, Касиан, Мор и Азриел.

Те също ме гледаха. Лицата им бяха окървавени, каменни и пропити с гняв. Но под всичко това. усещах любовта им. Разбираха защо роня сълзи, сбогувайки се безмълвно с тях.

Мор, бърза като пепелянка, се ответря до Люсиен. До сестрите ми. За да покаже на Рис какво съм направила, изхода, който им бях осигурила.

Изблъска Люсиен с длан в гърдите, хвана сестрите ми за ръцете и изчезна. Ревът на Люсиен разтърси залата.

И продължаваше да отеква в ушите ми, когато Рис се спусна към Азриел и Касиан и без дори да ме погледне, ответря и трима им.

Кралят скочи на крака и забълва ругатни към стражите и Юриан, задето не бяха задържали сестрите ми. Задето не бяха усетили, че нещо не е наред със защитните заклинания на двореца.

Но аз почти не го чувах. В главата ми цареше тишина. Тишина на мястото на ироничния смях и злорадството. Брулена от вятъра пустош.

Люсиен клатеше задъхано глава.

— Върни я — озъби се на Тамлин през гневните ругателства на краля.

Другар — другар, възпламенен от инстинкта да защитава своето.

Тамлин не му обърна внимание. И аз последвах примера му. Едвам стоях на краката си, но отидох пред трона, където кралят вече седеше, стиснал страничните облегалки с такава сила, че кокалчетата на ръцете му се белееха.

— Благодаря — пророних с ръка на сърцето. С бледа, небелязана ръка. — Благодаря.

Той просто вдигна очи към кралиците, отстъпили на почтено разстояние.

— Започнете.

Кралиците се спогледаха помежду си и със смаяните си стражи, после запристъпваха бавно към Котела с раснещи усмивки на лица. Като вълци, обкръжаващи беззащитна плячка. Една от тях нахока сестра си, задето се е опитала да я изпревари, а кралят им каза нещо, което дори нямах желание да чуя.