Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Проклятие.

И обещание.

А когато и главата й потъна, когато тикнаха ръката й във водата, по лицето на краля се изписа леко притеснение.

Тъмната вода побушува още малко. После утихна.

Аз повърнах на пода.

Стражите най-сетне позволиха на Рисанд да коленичи до мен в раснещата локва от кръвта на Касиан — да ме прегърне, докато Котелът се накланяше отново.

Водата се изля и Люсиен вдигна Илейн на ръце. Магическите окови на Тамлин изчезнаха заедно с превръзката на устата му. Той веднага скочи на крака и се озъби на краля. Дори юмрукът, стиснал съзнанието ми, се отпусна. Сякаш кралят знаеше, че победата е негова.

Но не ме интересуваше. Не и докато Неста лежеше върху каменния под.

Веднага усетих, че е различна.

Метаморфозата й беше различна от тази на Илейн.

Усетих го още преди да поеме първата си глътка въздух.

Сякаш Котелът бе принуден да й отдаде повече, отколкото бе възнамерявал. Сякаш Неста се беше борила дори в търбуха му, решена, че щом я пращаха в ада, щеше да вземе проклетия Котел със себе си.

Сякаш сочейки краля на Хиберн, се беше обрекла да му отмъсти на всяка цена.

Неста пое глътка въздух. И когато видях подсилената й красота, заострените й уши. Когато ме погледна.

Ярост. Мощ. Злоба.

В следващия миг всичко това изчезна и лицето й се сбърчи от ужас, но сестра ми не се скова, не се отдаде на страха. Най-сетне беше свободна.

Стана, олюлявайки се на малко по-дългите си, по-слаби крака, изтръгна превръзката от устата си.

И се хвърли към Люсиен. Грабна Илейн от ръцете му и изкрещя:

— Не я докосвай!

Краката на Илейн се подхлъзнаха на пода, но Неста я хвана и докосна угрижено лицето й, раменете й, косата й.

— Илейн, Илейн, Илейн — ридаеше.

Касиан отново се свести — опита да стане, да и се притече на помощ, докато прегръщаше сестра си и повтаряше името и през сълзи.

Но Илейн се взираше в нещо отвъд рамото на Неста.

В Люсиен — чието лице най-сетне виждаше ясно.

Тъмнокафявият и поглед срещна едно ръждиво на цвят и едно метално око.

Неста продължаваше да ридае, да беснее, да оглежда Илейн.

Ръцете на Люсиен увиснаха до тялото му.

И той прошепна на Илейн с пресеклив глас:

— Ти си другарката ми.

Не допуснах думите на Люсиен в съзнанието си.

Неста обаче се завъртя гневно към него.

— Нищо подобно — озъби му се и го блъсна отново.

Люсиен не помръдна и сантиметър. Просто се взираше в Илейн с мъртвешки бледо лице. Сестра ми не пророни и дума. Железният пръстен проблясваше смътно на ръката й.

— Интересно — обади се кралят на Хиберн. — Колко интересно. — После се обърна към кралиците. — Виждате ли? Показах ви не веднъж, а два пъти, че е безопасно. Коя ще претърпи Метаморфозата първа? Може пък и вие да се сдобиете с красив елфически господар за другар.

Най-младата кралица пристъпи напред, стрелкайки очи между елфите в залата. Сякаш само трябваше да си избере някой.

Кралят се засмя.

— Така да бъде.

Обля ме омраза, толкова свирепа, че не можех да я овладея. Бойният и вик заглуши всяка друга песен в сърцето ми. Щях да ги избия. Щях да ги избия до крак …

— Щом си склонен да правиш сделки — обади се внезапно Рис, стана на крака и ме вдигна със себе си, — ще ти предложа една.

— Хм?

Рис сви рамене.

Не. Без повече сделки — без повече саможертви. Нямаше да му позволя да се раздава повече.

Край.

А ако кралят откажеше, ако ми оставаше само да гледам как приятелите ми умират в ръцете му.

Не можех да го приема. Не можех да понеса такова нещо.

А Рис и новото ми семейство. досега не бяха имали нужда от мен — не истинска. Трябваше единствено да обезвредя Котела.

Но аз ги бях предала. Също както бях предала сестрите си, чиито животи бях съсипала.

Замислих се за пръстена у дома. За халката върху пръста на Илейн, дадена и от мъж, който най-вероятно щеше да я убие в новия и облик. Ако Люсиен изобщо я пуснеше да се върне на онова място.

Замислих се за всички неща, които исках да нарисувам — и нямаше да мога.

Но за тях, за семейството ми — и кръвното, и избраното, за другаря ми. Идеята, която ме осени, като че ли не ме плашеше толкова.

И не се страхувах.

Паднах на колене в неудържим спазъм, стиснах главата си с ръце и заскърцах със зъби, докато от гърлото ми се изтръгваха вопъл след вопъл и скубех косите си.

Онзи магически юмрук не успя да ме сграбчи отново, преди да избухна.

Рис опита да ме хване, но аз освободих силата си — само онази чиста, бяла светлина успя да се изплъзне покрай защитните заклинания на краля. Светлината, която беше само за Рис, съществуваше само заради него. Дано ме разбереше.