Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Беше като взрив от тюл, шифон и воали, толкова различна от свободните рокли, които бях свикнала да нося: стегнатият корсет караше гърдите ми да изхвръкнат през дълбокото деколте, а полите… Полите представляваха лъскава шатра, чиито дипли се вееха на благоуханния пролетен полъх.

Нищо чудно, че Тамлин ми се беше присмял. Дори Алис си тананикаше нещо, докато ме обличаше, без да каже и дума. Навярно защото Ианта лично беше избрала роклята, така че да допълва приказката, която щеше да оплете днес — легендата, която щеше да разкрие пред света.

Сигурно щях да се примиря с нея, ако не бяха бухналите ръкави, толкова обемисти, че почти виждах блещукащия им плат с периферното си зрение. Едната половина от накъдрената ми коса беше вдигната, а другата — разпусната и украсена с перли, скъпоценни камъни и… само Котелът знаеше с какво друго. Едва се бях сдържала да не настръхна пред огледалото, преди да поема надолу по внушителното стълбище към централната зала. Роклята ми шумолеше и съскаше при всяко мое движение.

Спрях до затворените врати, водещи към вътрешния двор, чиято градина беше окичена с панделки и фенери в кремаво, червено и небесносиньо. На най-голямото открито пространство бяха подредени около триста стола, всичките заети от свитата на Тамлин. Аз трябваше да извървя пътеката помежду им, понасяйки стотици погледи върху себе си, за да достигна подиума в другия край, където щеше да ме очаква Тамлин.

След това Ианта, като представителка на всичките дванайсет Върховни жрици, щеше да провъзгласи и благослови съюза ни точно преди залез. Беше подхвърлила, че и останалите единайсет държали да присъстват, но незнайно с каква хитрост беше успяла да ги разубеди. Или защото искаше цялото внимание за себе си, или за да ме спаси от настоятелните им набези. Не можех да преценя. Може би и двете.

Зад прикритието на градинските врати Алис разпери лъскавия шлейф на роклята ми и усетих как устата ми пресъхва сред досадното шумолене на тюла. С такава сила грабнах светлия букет в облечените си с ръкавици ръце, че едва не прекърших дръжките на цветята.

Дълги до лакътя копринени ръкавици — за да скрият татуировките ми. Ианта ми ги беше донесла в кадифена кутия тази сутрин.

— Не се притеснявай — опита да ме успокои Алис. Грапавата й като дървесна кора кожа руменееше под меденозлатистата вечерна светлина.

— Не се притеснявам — отвърнах дрезгаво аз.

— Нервничиш като най-малкия ми племенник, докато се мъча да го подстрижа.

Тя приключи с подготовката на роклята ми и изгони няколко слугини, дошли да ми хвърлят по едно око преди церемонията. А аз се преструвах, тупайки невидими прашинки от полите си, че не виждам нито тях, нито обгърнатата от залеза тълпа, насядала в двора пред мен.

— Изглеждаш прекрасно — рече тихо Алис.

Бях почти сигурна, че и нейното мнение за роклята е не по-ласкаво от моето, но й повярвах.

— Благодаря ти.

— А звучиш, все едно си се запътила към собственото си погребение.

Залепих усмивка на лицето си. Алис врътна очи, но все пак ме побутна нежно към вратите, които се отвориха като от безсмъртен вятър. До ушите ми достигна ведра мелодия.

— Всичко ще свърши по-бързо, отколкото очакваш — обеща ми тя и ме тласна леко към чезнещата слънчева светлина.

Триста души станаха на крака и се завъртяха към мен.

След последното ми изпитание не ме бяха наблюдавали толкова хора. Всичките бяха пременени в същите одежди, каквито носеха и В недрата на Планината. Лицата им се сливаха пред очите ми.

Алис се покашля от прага и аз си спомних, че е време да тръгна, да погледна към подиума…

И към Тамлин.

Дъхът ми секна, коленете ми омекнаха и едва продължих надолу по стълбището. Тамлин направо сияеше в зеленикавозлатистата си туника и лъскава корона от лаврови листа на главата си. Беше изоставил типичното си обаяние, за да отстъпи място на всевечната си, струяща красота — заради мен.

Виждах само него, моя Велик господар, чиито големи очи проблясваха, докато крачех към него по меката трева, осеяна с листенца от бели рози…

И от червени.

Като капки кръв, разпръснати по пътя ми.

Насилих се да вдигна очи към Тамлин, застанал с изправени рамене и гордо вирната глава. Недоумяващ колко прекършена и тъмна душа криех в себе си… както и колко много не заслужавах да нося бяло, при положение че ръцете ми бяха така мръсни.

Всички останали го знаеха. Знаеха всичко.

Кратата ми ме носеха твърде бързо към подиума и към Тамлин. И към Ианта, тази вечер облечена в тъмносиня роба, усмихната широко под качулката и сребърната си диадема.