Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

— За това, че ти се притекох на помощ.

— Не съм искала помощта ти — отвърнах сковано.

Погледът му се спусна към лявата ми ръка.

Грабна я без всякакво предупреждение и изхлузи копринената ми ръкавица с тихо ръмжене. Пръстите му сякаш ме жигосаха и аз отстъпих назад, но той не ме пусна, докато не свали и двете ми ръкавици.

— Чух те да се молиш някой, който и да било, да ти помогне, да те измъкне. Чух те да казваш „не“.

— Не съм казвала нищо.

Той обърна голата ми ръка и я стисна по-силно, докато оглеждаше окото, което беше татуирал върху дланта ми. Потупа с пръст по зеницата. Веднъж. Два пъти.

— Чух те съвсем ясно.

Изтръгнах ръката си от хватката му.

— Върни ме. Веднага. Не съм искала да ме отвличаш.

Той сви рамене.

— Мисля, че моментът е подходящ да ми погостуваш. Може би Тамлин не е усетил, че ще му откажеш пред целия му двор… може би не е редно да обвиняваш само мен.

— Кучи син. Вече разбрах, че си доловил… колебанието ми.

— Никога не пропускаш да ми благодариш.

С усилие си поех дълбока глътка въздух.

— Какво искаш от мен?

— Какво искам? Ами… първо, бих искал да ми благодариш. А после да съблечеш тази отвратителна рокля. Изглеждаш като… — Устните му се стегнаха пренебрежително. — Изглеждаш точно като невинната девойка, в която искат да те превърнат Тамлин и предвзетата му жрица.

— Не знаеш нищо за мен. Нито за нас.

Рис ми се усмихна многозначително.

— А Тамлин знае ли? Питал ли те е някога защо повръщаш всяка нощ, защо не можеш да влизаш в някои помещения, защо не понасяш определени цветове?

Замръзнах. Имах чувството, че ме е съблякъл гола.

— Напусни главата ми, по дяволите.

Тамлин си имаше свои собствени кошмари.

— И аз бих те помолил за същото. — Той отстъпи няколко крачки. — Да не мислиш, че ми е приятно всяка нощ да ме будиш с повръщането си? Изпращаш ми всичко по връзката ни, а не ми харесва да гледам подобни изпълнения, докато се мъча да заспя.

— Копеле.

Той пак се засмя. Но нямах намерение да го питам какво знае за връзката помежду ни, нито пък да го радвам с любопитството си.

— А що се отнася до другите ми искания към теб… — Той махна към къщата зад нас. — Ще ти разкажа утре на закуска. Сега просто отиди да се приведеш в нормален вид. И си почини. — Отново обходи с гневен поглед роклята ми, косата ми. — Слез по стълбището вдясно. Стаята ти е на първия етаж.

— И не е килия?

Колко глупаво от моя страна да му разкрия страховете си!

Рис обаче се обърна към мен и повдигна вежди.

— Ти не си затворничка тук, Фейра. С теб сключихме сделка и е време да изпълниш своята част. Гостенка си ми и ще можеш да се възползваш от всички удобства на дома ми. Никой от поданиците ми няма да те докосне с пръст, да те нарани и дори да те изгледа лошо.

— И къде са тези поданици? — попитах с изсъхнал, натежал в устата език.

— Някои живеят тук, в планината под нас. — Той килна глава настрани. — Забранено им е да стъпват в резиденцията ми. Отлично знаят, че наказанието е смърт. — Очите му срещнаха моите, пронизителни и бистри, сякаш усещаше паниката, сянката на страх в съзнанието ми. — Амаранта не може да се похвали с творческа мисъл. — Добави той със сдържана ярост. — Дворът ми под тази планина от дълго време всява ужас, а тя реши да изгради втори като него, нахлувайки в границите на свещената притианска планина. Да, под планината наистина съществува двор, където Тамлин очаква да те въведа. Всъщност аз се намесвам в управлението му от време на време, но в общи линии народът ми се управлява сам.

— Кога… кога ще ме отведеш там?

Ако трябваше да сляза под земята, да видя онези ужаси отново… щях да го умолявам да не ме води там. Колкото и жалко да изглеждах. Вече не ме интересуваше какви граници трябва да пресека, за да оцелея.

— Няма да те водя долу. — Той раздвижи раменете си. — Това тук е домът ми, а подземният двор е… занимание, както го наричате вие, простосмъртните. Предпочитам двете да не се застъпват често.

Вдигнах леко вежди.

— „Вие, простосмъртните“?

По лицето му танцуваше лунна светлина.

— За нещо различно ли да те смятам?

Предизвикателство. Направих се, че не виждам подигравателната извивка на устните му, и просто попитах:

— Ами останалите обитатели на двора ти?

Дворът на Нощта се простираше върху внушителна територия, по-голяма от всяка друга в Притиан. И отвсякъде ни заобикаляха заснежени планини. Не се мярваха нито села, нито градове.