Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Сякаш бях добра — сякаш не бях убила двама от расата им.

Усмихваха се на убийца и лъжкиня.

Малко по-напред зърнах купчина червени листенца — също като локвата от кръвта на младия елф.

Десетина стъпки преди подиума… малко преди да достигна аленото петно, забавих крачка.

После спрях.

И сега всички ме наблюдаваха както в деня на смъртоносното ми изпитание — зрители на моите мъчения.

Тамлин ми подаде голямата си ръка и свъси едва забележимо вежди. Сърцето ми биеше толкова бързо, прекалено бързо.

Щях да повърна.

Право върху червените листенца; върху панделките, чиито краища се ветрееха по тревистата пътека откъм столовете край нея.

Нещо затуптя между кожата и костите ми, надигна се яростно и нахлу в кръвта ми…

Толкова много очи, твърде много очи — притискаха ме, виждаха всяко мое злодеяние, всяко унижение…

Не знам защо изобщо си бях сложила ръкавици, защо бях послушала Ианта.

Гаснещото слънце напичаше прекалено силно, живите плетове на градината ме обграждаха като в затвор. Като клетвата, която щях да положа пред него, с която щях да му се обрека завинаги, да го прикова към окаяната си душа. Нещото в мен вече кипеше, тялото ми трепереше от неудържимата му мощ, смутно търсейки изход…

Завинаги — никога нямаше да се съвзема, да се освободя от себе си, от онази тъмница, в която бях прекарала три месеца…

— Фейра — повика ме Тамлин, протегнал нетрепваща ръка към мен.

Слънцето потъна под ръба на западната градинска стена; по земята плъзнаха сенки, които внесоха прохлада във въздуха.

Ако побегнех, всички щяха да ме одумват, но просто не можех да направя последните няколко стъпки, не можех, не можех, не можех…

Щях да рухна на място — и всички щяха да видят колко гнила съм отвътре.

„Помогни ми, помогни ми, помогни ми — умолявах незнайно кого. Умолявах Люсиен, застанал на предния ред, вперил металното си око в мен. Умолявах Ианта, спокойното й, търпеливо, прекрасно лице под качулката. — Спаси ме… моля те, спаси ме. Измъкни ме оттук. Сложи край на всичко.“

Тамлин пристъпи към мен с помръкнали от тревога очи.

Аз отстъпих назад. Не.

Той стисна устни. Из тълпата се разнесе шепот. Копринени ленти с кълба златиста елфическа светлина в краищата засияха над нас.

— Ела, булко, и нека те свържем навеки с истинската ти любов — прикани ме нежно Ианта. — Ела, булко, и нека доброто най-сетне възтържествува.

Доброто. Аз не носех добро в себе си. Не носех нищо, а душата ми, вечната ми душа, беше прокълната…

Подканих предателските си дробове да поемат въздух, за да изрека думата. Не… не .

Но не беше нужно да я изговарям на глас.

Зад мен изпращя гръмотевица, сякаш два скални къса се сблъскаха с огромна мощ.

Хората закрещяха, някои паднаха на земята, а други направо изчезнаха, погълнати от тъмнина.

Завъртях се и нощта се разсея като пушек от вятъра, за да ми покаже как Рисанд подръпва небрежно реверите на черното си сако.

— Здравей, скъпа ми Фейра — пророни гърлено Рис.

Не биваше да се изненадвам. Все пак знаех колко много Рисанд обича да обръща всичко в зрелище. А и беше превърнал задирянето с Тамлин в изкуство.

И сега седеше пред нас.

Рисанд, Велик господар на Двора на Нощта, стоеше до мен и от тялото му се процеждаше тъмнина като мастило във вода.

Той килна глава и синкавочерната му коса се люшна на една страна. Виолетовите му очи, проблясващи на златистата елфическа светлина, се впиха в Тамлин, после вдигна ръка към него, Люсиен и стражите им, които бяха застанали с полуизвадени мечове, обмисляйки как да ме измъкнат от неканения гост, как да го сразят…

Но още щом вдигна ръката си, приятелите ми замръзнаха намясто.

Ианта обаче отстъпваше бавно назад с пребледняло лице.

— Колко симпатична сватба — обади се Рисанд и пъхна ръце в джобовете си.

Всички мечове останаха по ножниците си. Гостите се оттегляха, някои дори прескачаха столове, за да се отдалечат от него.

Рис ме огледа бавно и изцъка с език, забелязал копринените ми ръкавици. Нещото, което се надигаше под кожата ми, застина и се смрази.

— Махай се оттук — изръмжа Тамлин и закрачи към нас с изскочили от кокалчетата на ръцете му хищнически нокти.

Рис отново изцъка с език.

— О, не ми се иска. Все пак е време скъпата ми Фейра да изпълни своята част от уговорката ни.

Почувствах стомаха си кух. Не — не точно сега.

— Знаеш какво се случва, когато не спазваш обещанията си — продължи Рис, присмивайки се на гостите, които напираха и се прескачаха един друг, за да му избягат. После посочи с брадичка към мен. — Дадох ти три месеца свобода. Можеше поне да ми се зарадваш.