Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

— Имам още един час до лягане — отвърнах аз.

Ианта беше облечена в обичайната си бледосиня роба, с вдигната качулка и диадемата със син камък отгоре й.

Минавайки небрежно покрай дървената ламперия до главния вход, Върховните елфи й хвърляха погледи или от страхопочитание, или от похот, или от двете. Когато очите им попаднеха върху мен, знаех, че удивлението им няма нищо общо с яркозелената ми рокля и красивото ми лице (незабележимо пред това на Ианта). Опитвах да не им обръщам внимание.

— Готова ли си за утре? Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Ианта и отпи от газираното си вино.

Роклята ми тази вечер беше подарък от нея — зеленият й цвят бил традиционният за Двора на Пролетта, както ми бе обяснила тя. Дори ми помогна да я облека, отнемайки задължението на Алис, която само се навърташе смутено мълчалива край нас.

— Няма нужда.

Вече се бях замисляла колко жалко щеше да прозвучи, ако я помолех да не си тръгва от имението и след сватбата. Ако и разкриех колко се ужасявам при мисълта да остана сама в този двор, при тези хора чак до Нинсар — малък пролетен празник, ознаменуващ края на сеитбата, по време на който елфите си разменяха първите цветя за сезона. И до който оставаха дълги месеци. А храмът и ми се струваше толкова далеч.

Двама елфи, обиколили ни вече два пъти, най-сетне събраха куража да ни доближат — да доближат нея.

Аз се облегнах на стената, усещайки как дървото се забива в гърба ми, а те обградиха Ианта. И двамата бяха надарени с онази типична елфическа красота и носеха оръжия, които ги определяха като част от Върховните елфи, бранещи земите на Тамлин. Нищо чудно да се окажеше, че работят за баща й.

— Жрице — поклони се дълбоко единият.

Вече доста пъти бях виждала хората да целуват сребърните и пръстени с апел да се помоли и за тях, за семействата им, за възлюбените им. Ианта изслушваше всичко с напълно равнодушно изражение, настанило се на красивото и лице.

— Брон — поздрави тя онзи отляво, тъмнокос и висок. — Харт — обърна се после към другия, който бе с черна коса и малко по-мощно телосложение от това на спътника си. Устните и се извиха в престорено свенлива, чаровна усмивчица, която обикновено значеше, че е тръгнала на лов за нощен компаньон. — Не съм ви виждала от доста време, разбойници такива.

Продължиха да си разменят закачливи коментари, докато накрая двамата елфи не впериха погледи в мен.

— О! — рече Ианта и извърна глава към мен, люшвайки качулката си. — Нека ви запозная с лейди Фейра. — Тя сведе очи и глава в дълбок поклон. — Спасителката на Притиан.

— Знаем коя е — отвърна тихо Харт и двамата с приятеля му се поклониха почтително. — Бяхме В недрата на Планината с вас.

Двамата се изправиха, а аз килнах леко глава.

— Поздравления за утрешното събитие — каза Брон с усмивка. — Подобаващ завършек, не смятате ли?

Завършекът щеше да е подобаващ, ако бях влязла в гроба или горях в ада.

— Съюзът им е благословия от Котела — обяви Ианта.

Двамата изказаха съгласие и отново се поклониха. Аз ги игнорирах.

— Да ви призная — продължи Брон, — онова изпитание… сблъсъкът с Миденгарда, беше едно от най-невероятните неща, които някога съм виждал.

Едва се сдържах да не притисна гръб още по-плътно към стената, да не мисля за смрадта на онази кал, за скърцането на онези кръвожадни зъби, наближаващи неумолимо плътта ми.

— Благодаря.

— О, историята е ужасяваща — потвърди Ианта и пристъпи по-близо към мен, забелязала липсата на престорената ми усмивка. После сложи ръка на рамото ми. -

Подобна смелост вдъхва истинско страхопочитание.

Бях и благодарна — окаяно благодарна — за успокоителния допир. Още в онзи момент разбрах, че Ианта ще привлече множество млади жени елфи в ордена си. Щяха да я последват не в преклонение към Майката и Котела, а за да разберат как живее тя, как е възможно да блести толкова ярко и да обича себе си, да прескача от мъж на мъж, сякаш бяха ястия от богато угощение.

— Онзи ден пропуснахме лова — обяви небрежно Харт, — затова не ни се отдаде шанс да видим уменията ви със собствените си очи, но доколкото знам, Великият господар ще ни разположи в близост до имението идния месец. Ще е чест да ловуваме с вас.

Само дето Тамлин за нищо на света нямаше да ме пусне с тях. А и нямах желание да им споделям, че повече никога не искам да използвам лък и стрела, нито пък да ловувам каквото и да било. Ловът, на който ме бяха завлекли преди два дни, едва не ми дойде в повече. Макар и всички да гледаха мен, дори не извадих стрела.