Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Той зачака, а аз почти не го наплюх от яд, защото знаеше, много добре знаеше, че нямам представа за какво говори, но искаше сама да си го призная.

— Кажи ми — благоволих аз накрая.

— Два пъти годишно, обикновено около Лятното и Зимното слънцестоене, всеки жител на Двора на Пролетта, и върховните, и по-низшите елфи, трябва да плати Десятък, определян от приходите или общественото му положение. Така поддържаме имението и плащаме на стражите и прислугата. В замяна Тамлин брани народа си, управлява го, помага му. Тази година отложи Десятъка с един месец, за да предостави време на хората да съберат пари, да отпразнуват победата. Но скоро пратеници от всяка група, всяко село и клан ще започнат да прииждат с дължимата сума. Като съпруга на Тамлин на теб се полага да разговаряш с тях. А ако не могат да платят… ще трябва да присъстваш, докато той им налага съответните наказания. Възможно е нещата да тръгнат на зле. Аз ще следя кой е изпълнил дълга си и кой — не. След това, ако онези, които не са се изплатили, не му се издължат и след тридневната отсрочка, която Тамлин официално ще им отпусне, той ще трябва да ги излови. Има дори благословията на Върховната жрица Ианта.

Потресаващо, жестоко. Исках да му кажа какво мисля за всичко това, но погледът му ме възпря.

— Ето защо… дай му време, Фейра — продължи Люсиен. — Нека мине сватбата ви, а после и Десятъкът идния месец, пък сетне… ще видим.

— Дадох му време — обявих аз. — Не мога да стоя затворена в онази къща цяла вечност.

— И той го знае. Може да не казва нищо по въпроса, но го знае. Повярвай ми. Все пак избиха семейството му, не можеш да очакваш да е особено… либерален в грижите си за теб. Твърде много любими хора е изгубил. С всички ни е така.

Всяка негова дума наливаше още масло в огъня, бушуващ в гърдите ми.

— Не искам да се омъжвам за Велик господар. Искам просто да се омъжа за него.

— Двете са неразделно свързани. Такъв е. Винаги, винаги ще иска да те защитава, независимо дали ти харесва, или не. Говорете по въпроса, Фейра. Ще се разберете някак. — Очите ни се срещнаха. По челюстта му потрепваше нервен мускул. — Не искай от мен да избирам между двама ви.

— Но ти умишлено ми спестяваш разни неща.

— Той е моят Велик господар. Думата му е закон за мен. Фейра, само един шанс ни се отдава да въздигнем някогашния ни свят от пепелта. И нямам намерение да прекрача в този нов свят, загубвайки доверието на Тамлин. Дори ти…

— Дори аз? Какво?

Лицето му пребледня и той погали сивкавата грива на кобилата си.

— Бях принуден да гледам как собственият ми баща убива възлюбената ми. Принуден от собствените ми братя.

Сърцето ми се сви заради него — заради болката, която го терзаеше.

— Не можах да използвам нито магия, нито чудо, за да си я върна. Край мен нямаше Велики господари, които да я възкресят. Затова просто си умря пред очите ми и никога няма да забравя мига, когато долових как сърцето й спира да бие.

Очите ми запариха.

— Тамлин получи онова, което аз не успях — продължи с пресеклив дъх Люсиен. — Всички чухме как вратът ти се скърши. Но ти получи втори шанс. Въпреки това не вярвам някога да забравим онзи звук. И той ще направи всичко по силите си да те защити от повторна опасност, дори ако това значи да пази тайни от теб, да се придържа към правила, които не харесваш. Знай, че няма да отстъпи. Затова не го искай от него… не в този момент.

Никакви думи не кръжаха в главата ми, в сърцето ми. Най-малкото, което можех да сторя, е да дам време на Тамлин, да съм търпелива с него.

Шумотевицата от кипяща дейност надви чуруликането на горските птици още преди да стъпим в селото: блъскане на чукове по пирони, човешки крясъци, мучене на крави.

Щом излязохме от гората, се озовахме пред почти възродено селище: симпатични къщички от камък и дърво, паянтови постройки за строителни материали и добитък… Единствените напълно завършени неща бяха големият кладенец в центъра на селцето и кръчмата.

Нормалният вид на Притиан и огромните му сходства със земите на простосмъртните продължаваха да ме смайват. Сякаш се бях върнала в родното си село. Да, това беше много по-уютно, по-ново, но разположението, основните елементи… бяха същите.

И тук се почувствах като външен човек, когато с Люсиен навлязохме в епицентъра на суматохата и всички прекъснаха работата си, за да ни огледат.

Да огледат мен.

Звуците на усърден труд замряха чак до далечните краища на селото, като че ли го бе заляла вълна от тишина.