Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

— Фейра, унищожителката на проклятия — изшушука някой.

Е, това беше нов прякор.

Добре че костюмът ми за езда беше с дълги ръкави и се бях сетила да сложа ръкавици, преди да влезем в селото.

Люсиен спря кобилата си до един Върховен елф, който ръководеше строежа на къщата до кладенеца.

— Идваме да предложим помощта си — обяви той достатъчно силно, че да го чуят всички. — На ваше разположение сме целия ден.

Елфът пребледня.

— Хиляди благодарности, милорд, но нямаме нужда от помощ. — Имах чувството, че ще ме погълне с поглед. — Дългът е изплатен.

Потта по дланите ми сякаш беше по-гъста, по-топла отпреди. Кобилата ми тропна с копито по червеникавата пръст на улицата.

— Моля, нека помогнем — настоя Люсиен, свеждайки галантно глава. — И ние трябва да вложим труд в градежа. За нас ще е чест.

Елфът поклати глава.

— Дългът е изплатен.

Същото се случи и на всяко друго място из селото, където спряхме: Люсиен слизаше от коня си, предлагаше помощта ни и получаваше любезни, почтителни откази.

След двайсетина минути вече яздехме обратно към сенчестата, шумоляща гора.

— Да не би да ти е позволил да ме вземеш със себе си днес — подхванах дрезгаво аз, — за да убие желанието ми да помагам?

— Не. На своя глава те поканих. Поради същата тази причина. Селяните не искат помощта ти и нямат нужда от нея. Присъствието ти ги откъсва от работата им, напомня им какво са преживели.

Изтръпнах.

— Никой от тях не е бил В недрата на Планината. Не познах нито едно лице.

Люсиен потрепери видимо.

— Не. Амаранта имаше… специални лагери за тях. Само на благородниците и на покровителстваните елфи беше позволено да живеят там. Всички, които не внасяха стоки и храна в двора, гниеха в тунелите В недрата на Планината. Хиляди хора, наблъскани в катакомби и тъмници без светлина, без въздух. Цели петдесет години.

— Никой не е казал и дума…

— Забранено им беше да говорят за това. Някои обезумяваха и нападаха останалите, когато Амаранта забравеше да им изпрати храна. Други се събираха в шайки и кръстосваха из лагерите. — Той потри челото си с палец и показалец. — Правеха ужасяващи неща. В момента се мъчат да си спомнят какво е да си нормален… да живееш.

Гореща жлъчка прогори гърлото ми. Сватбата… да, може би сватбата щеше да спомогне за възстановяването им.

Въпреки това имах чувството, че тежко одеяло задушава сетивата ми.

— Знам, че искаше да си от помощ — рече Люсиен. — Съжалявам.

Аз също съжалявах.

Новопридобитото ми безсмъртие разтвори необятната си паст пред мен.

И аз му позволих да ме погълне цялата.

Гостите започнаха да пристигат няколко дни преди сватбената церемония и аз се благодарих, че никога няма да бъда Велика господарка и няма да съм равна на Тамлин по отговорности и власт.

Малка, забравена част от мен изрева възмутено при тази мисъл, но…

Вечеря след вечеря, празнични обеди, пикници, ходене на лов.

Представяха ме и ме прехвърляха от човек на човек, а лицето ми ме болеше от усмивката, която държах залепена върху него ден и нощ. Започнах да очаквам сватбата с нетърпение единствено заради знанието, че минеше ли, вече нямаше да ми се налага да любезнича, да говоря с когото и да било и да правя каквото и да било поне седмица. Месец. Година.

Тамлин търпеше стоически — по неговия си мълчалив, сдържано суров начин — и ми повтаряше отново и отново, че организирали всичките тези приеми, за да ме представят на двора му, да дадат на народа му повод за празненство. Уверяваше ме, че и той самият ненавижда публичните сбирки не по-малко от мен и че единствено Люсиен се забавлявал, но… от време на време хващах и Тамлин да се усмихва доволно. В интерес на истината му се полагаше, заслужил си го беше. Народът му също.

Затова понасях всичко със смирение, вкопчена в Ианта, ако Тамлин го нямаше, или, ако двамата бяха заедно, оставях салонните разговори на тях, а аз самата броях часовете до края на събитието.

— Май е най-добре да си лягаш — рече Ианта, докато двете наблюдавахме гуляйджиите, струпани в банкетната зала.

Преди трийсетина минути я бях забелязала до отворените врати и с радост се бях възползвала от възможността да се измъкна от шумната групичка приятели на Тамлин, с които бях принудена да си приказвам. Не че общувахме много. Или ме гледаха изцъклено, или се мъчеха да изнамерят общи теми на разговор. Все опирахме до лова, но дори тази дискусия не траеше повече от три минути.