Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

— Извинявай за одеве — пророни.

— Няма нищо — отвърнах тихо. — Разбирам те.

Нито лъжа, нито истина.

Пръстите му се спуснаха по-надолу и започнаха да обикалят пъпа ми.

— Ти си… ти си всичко за мен — заяви дрезгаво. — Искам да си добре. Да знаеш, че не могат да се доберат до теб, да те наранят отново.

— Знам. — Пръстите му продължиха още по-надолу. Преглътнах сухо и повторих: — Знам. — Отметнах косата от лицето му. — Ами ти? Кой ще пази теб?

Той стисна устни. Силата му се беше възвърнала и не се нуждаеше от чужда закрила. Почти виждах как космите по врата му настръхват — не заради мен, а заради мисълта, че само преди няколко месеца бе служил като играчка на Амаранта, че мощта му бе текла като тънка струйка в сравнение с бурния поток, който сега бушуваше в него. Той вдиша дълбоко и се наведе да целуне сърцето ми… кожата между гърдите ми. И този отговор ми стигаше.

— Скоро — пророни Тамлин и пръстите му зашариха обратно към кръста ми. Едва не простенах от удоволствие. — Скоро ще ми станеш съпруга и нещата ще се наредят. Ще захвърлим всичко онова зад себе си.

Извих гръб, подканвайки ръката му да се върне надолу, а той се засмя гърлено. Почти не чух собствените си думи, съсредоточена върху пръстите, които се подчиниха на безмълвната ми команда.

— Как ще ме наричат тогава?

Той погали пъпа ми и се наведе да засмуче връхчето на едната ми гърда.

— Хмм? — провлачи и бумтежът върху зърното ми ме накара да изтръпна.

— Всички ще ме наричат просто „съпругата на Тамлин“ или ще получа… титла?

Той вдигна глава, за да ме погледне.

— Искаш ли титла?

Преди да отговоря, той захапа нежно гърдата ми, после облиза нараненото място и пръстите му най-сетне потънаха между краката ми, рисувайки мързеливи, примамливи кръгове.

— Не — прошепнах аз. — Но не искам народът… — Да се сваря в Котела дано, проклетите му пръсти… — Не знам дали ще понеса всички да ме наричат Велика господарка.

Пръстите му отново проникнаха в мен и той изръмжа одобрително, усетил мокротата между бедрата ми, дошла и от мен, и от него.

— Не се тревожи — отвърна до кожата ми, пак се възкачи върху мен и се плъзна надолу по тялото ми, обсипвайки го с целувки. — Няма такова нещо като Велика господарка.

Той сграбчи бедрата ми, за да ги разтвори, наведе уста и…

— Как така няма?

Горещината, допирът му — всичко секна мигновено.

Тамлин надзърна към мен с глава между краката ми и гледката едва не ми донесе оргазъм. Но думите му, скритият смисъл зад тях… Той докосна с устни вътрешността на едното ми бедро.

— Оженят ли се, Великите господари превръщат съпругите си в консорти. Никога не е имало Велика господарка.

— Но нали майката на Люсиен…

— Тя е Господарка на Двора на Есента. Не Велика господарка. Също както ти ще си Господарка на Двора на Пролетта. Ще се обръщат към теб, както се обръщат към нея. Ще ти отдават същото уважение.

Той върна погледа си към онова, което се намираше само на няколко сантиметра от устата му.

— Значи, Люсиен е…

— Точно в момента не искам да чувам името на друг мъж от теб — изръмжа той и сведе уста.

Още при първия допир на езика му спрях да споря.

Явно чувството за вина бе поразило Тамлин с пълна мощ, защото макар и на следващия ден да отсъстваше от имението, Люсиен ме посрещна с предложение да ми покаже напредъка на близкото село.

Не го бях посещавала от около месец, а и не си спомнях кога за последно бях напускала новия си дом. Няколко от селяните бяха поканени на празненствата по случай Зимното слънцестоене, но тълпата беше толкова многобройна, че успях единствено да ги поздравя.

Конете ни чакаха оседлани пред вратата на конюшнята и набързо преброих войниците до далечната порта (четирима), от двете страни на къщата (по двама до всеки ъгъл) и онези, които се бяха появили в градината, откъдето идвах (двама). Въпреки че никой от тях не продума, очите им сякаш ме притискаха.

Люсиен понечи да яхне петнистата си кобила, но аз се изпречих на пътя му.

— Паднал си от проклетия си кон, а? — изсъсках, блъсвайки рамото му.

За моя изненада, Люсиен залитна назад, а кобилата му изцвили уплашено и аз недоумяващо погледнах към протегнатата си ръка. Не ми се мислеше как са го възприели воините. Преди Люсиен да отвърне, попитах:

— Защо ме излъга за нагите?

Той скръсти ръце, присви металното си око и отметна няколко червени кичура коса от лицето си.

Извърнах поглед за миг.