Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Двамата елфи още чакаха отговора ми, затова казах:

— Честта ще е моя.

— Баща ми дал ли ви е дежурства за утре, или ще присъствате на церемонията? — попита Ианта, слагайки ръка върху рамото на Брон, за да го разсее. Именно поради това търсех компанията и по време на подобни събития.

Брон се обърна към нея, но очите на Харт се задържаха върху мен — върху скръстените ми ръце. И татуираните ми пръсти.

— Има ли някакви вести от Великия господар?

Ианта се напрегна осезаемо и Брон веднага стрелна очи към татуираната ми кожа.

— Не — отвърнах аз, посрещайки погледа на Харт.

— Сигурно се е покрил някъде, като е разбрал, че Тамлин си е възвърнал силите.

— Ако мислиш така, значи, изобщо не познаваш Рисанд.

Харт примигна и дори Ианта се умълча. Май по-самоуверено не се бях изказвала пред никого от гостите ни досега.

— Е, ако е нужно, ще се погрижим за него — отвърна Харт и запристъпва от крак на крак, тъй като отказвах да сваля поглед от очите му и да смекча изражението си.

— Върховните жрици държат всичко под контрол — увери Ианта и двама ни. — Няма да позволим на никого да се отнася толкова зле със спасителката ни.

Умишлено придадох по-равнодушен вид на лицето си. Затова ли Тамлин беше потърсил помощта на Ианта? За да се съюзи с тях? Гърдите ме се стегнаха леко. Обърнах се към нея.

— Качвам се. Предай на Тамлин, че ще се видим утре.

Утре, защото тази вечер трябваше да я прекараме разделени, беше ни казала жрицата. Така повеляваха дългогодишните традиции.

Ианта ме целуна по бузата и огромната и качулка ме скри за миг.

— На твое разположение съм, милейди. Прати някого да ме извика, ако имаш нужда от нещо.

Едва ли щях да се възползвам от предложението й, но въпреки това кимнах.

Докато напусках тихомълком залата, надникнах към предната и част, където Тамлин и Люсиен стояха в обкръжение от Върховни елфи и от двата пола. Не толкова изтънчени, колкото някои от другите, но… Приличаха на хора, които бяха заедно от дълго време, борили се бяха рамо до рамо. Приятелите на Тамлин. Беше ме запознал с тях, а аз на момента забравих имената им. И впоследствие не си направих труда да ги науча.

Тамлин отметна глава назад и се засмя, а останалите прихнаха заедно с него.

Излязох, преди да ме е видял, промъкнах се през оживените коридори и се качих в сумрачното, пусто жилищно крило на имението.

Щом се затворих в спалнята си, осъзнах, че не помнех кога за последно се бях смяла от сърце.

Таванът се спускаше надолу, а грамадните, притъпени шипове по него излъчваха такава горещина, че виждах дори от мястото си на пода как въздухът край тях се гърчи. Лежах прикована, защото бях неграмотна и не можех да прочета загадката, изписана на стената, а Амаранта с радост щеше да гледа как шиповете ме пробождат.

Спускаха се все по-близо и по-близо към мен, а нямаше кой да ме избави от тази жестока смърт.

Щеше да боли. Щеше да боли и да умирам бавно, и да плача — можеше да поплача дори за майка си, която никога не се беше интересувала от мен. Да я умолявам за помощ…

Размятах крайниците си и се надигнах рязко в леглото, дърпайки невидими вериги.

Вероятно щях да се втурна към банята, ако краката и ръцете ми не трепереха толкова силно, ако можех да дишам, да дишам, да дишам …

Огледах спалнята с разтърсено от страх тяло. Наистина бях тук — наистина. Онези ужасии бяха просто кошмар. Бях се измъкнала жива и вече бях в безопасност.

Нахлуващият през отворените прозорци нощен ветрец развяваше косата ми, изсушаваше студената ми пот. Тъмното небе ме зовеше, а мъждивите, малки звезди приличаха на точки скреж.

Брон се беше изказал така, сякаш възприемаше борбата ми с червея Миденгард като спортна игра. Сякаш не бях на косъм да ме погълне цялата и да изплюе костите ми.

Явно ме приемаха едновременно за спасителка и шут.

Отидох до близкия прозорец и го отворих още по-широко, за да виждам цялата звездна тъмнина.

После отпуснах глава на стената, наслаждавайки се на хладния камък.

След няколко часа вече щях да съм омъжена жена. Щях да получа щастливия си завършек, независимо от това дали го заслужавах, или не. Но тази земя, народът й — и те щяха да получат своя щастлив завършек. Първите стъпки към прераждането. Към мира. А после всичко щеше да е наред.

Аз щях да съм наред.

Буквално не можех да гледам булчинската си рокля.