Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Треперех прекалено силно, за да му отвърна. Очите му просветнаха укорително, но като ги обърна към Тамлин, неодобрителното изражение вече го нямаше.

— Тя тръгва с мен.

— Не си познал — озъби му се Тамлин.

На подиума зад него нямаше никого. Ианта беше изчезнала. Заедно с повечето гости.

— Да не би да ви прекъснах? Реших, че събитието е приключило. — Рис ми хвърли отровна усмивка. Знаеше… чрез връзката, чрез магията помежду ни знаеше, че щях да кажа „не“. — Или поне Фейра мислеше така.

Тамлин оголи зъби насреща му.

— Остави ни да довършим церемонията…

— Май и Върховната ти жрица смята, че всичко е приключило.

Тамлин надникна през рамо и видя, че олтарът е празен. Като върна поглед към нас, ноктите му почти се бяха прибрали.

— Рисанд…

— Не съм в настроение за уговорки — прекъсна го Рисанд, — макар че резултатът несъмнено ще е в моя полза. — Той погали лакътя ми и аз подскочих от допира. — Да вървим.

Не помръднах от мястото си.

— Тамлин — прошепнах.

Тамлин направи крачка към мен, но посивялото му лице остана обърнато към Рис.

— Кажи си цената.

— Не си прави труда — отвърна ведро Рис и ме хвана под ръка.

Допирът му беше противен, непоносим.

Щеше да ме води в Двора на Нощта, мястото, по чийто модел се смяташе, че Амаранта е изградила В недрата на Планината, пълно с поквара и мъчения, и смърт…

— Тамлин, моля те.

— Колко драматично — рече Рисанд и ме придърпа още по-близо до себе си.

Тамлин обаче не помръдваше, а острите нокти бяха потънали напълно под кожата на кокалчетата му. Той впи поглед в Рис и устните му се разтеглиха в злобна гримаса.

— Ако я нараниш…

— Знам, знам — провлачи отегчено Рисанд. — Ще ти я върна след седмица.

Не, не, Тамлин не можеше да отправя подобни заплахи… освен ако не възнамеряваше да ме пусне с него. Дори Люсиен го гледаше смаяно с побеляло от гняв и изумление лице.

Рис освободи лакътя ми, преметна ръка през кръста ми и ме притисна към тялото си, после прошепна в ухото ми:

— Дръж се.

Тъмнината изрева, свиреп вятър ме затласка във всички посоки, докато земята изчезваше изпод мен, а светът наоколо се губеше. Остана само Рис, а аз се държах здраво за него, въпреки че го мразех с цялото си сърце…

Сетне и тъмнината изчезна.

Първо подуших жасмин, след миг съзрях и звездите. Цяло звездно море блещукаше измежду лъскави колони от лунен камък, обрамчващи внушителна панорама от необятни заснежени планини.

— Добре дошла в Двора на Нощта — рече Рис.

По-красиво място не бях виждала през живота си.

Сградата, в която се озовахме, беше кацнала върху една от сивите планини. Просторната зала около нас посрещаше открито природните стихии — нямаше прозорци, само гигантски колони и воалени пердета, полюшвани от жасминовия ветрец.

Навярно се топлеха с магия в сърцето на зимата. Намирахме се толкова нависоко, а и планинските върхове бяха покрити със сняг, който мощните ветрове разнасяха като призрачна мъгла.

В голямата зала с помощта на още ефирни пердета, тучни растения и дебели килими, разпръснати по пода от лунен камък, бяха обособени гостна, трапезария и кабинет. Няколко светлинни кълба танцуваха на лекия ветрец, а от сводовете на тавана висяха фенери от цветно стъкло.

Отникъде не се чуваха писъци, вопли и изтерзани гласове.

Зад мен се издигаше стена от бял мрамор с няколко арки, водещи към тъмни стълбища. Сигурно оттам се влизаше в същинския Двор на Нощта. Нищо чудно, че наоколо не ехтяха крясъци — всичко се случваше в дълбините на сградата.

— Това е личната ми резиденция — подхвърли Рис.

Кожата му ми се струваше по-тъмна, отколкото я помнех — вече бе златиста, а не бледа като преди.

Бледа… вследствие на петдесетгодишното му заточение В недрата на Планината. Огледах го внимателно, издирвайки следа от грамадните му ципести крила, онези, с които ми беше признал, че обожава да лети. Но така и не намерих. Пред мен стоеше просто Рис със самодоволна усмивка на лице.

И онова така познато изражение: „Предизвиквам те“.

Той изсумтя.

— Колко ми липсваше тази физиономия. — Доближи се до мен с котешка грация и виолетовите му очи омекнаха някак, макар и все така смъртоносни. — Няма нужда да ми благодариш.

— За какво?

Рис спря на около половин метър от мен и пъхна ръце в джобовете си. Тук като че ли нощта не струеше от него — и независимо от съвършените си черти, изглеждаше почти нормален.