Холи Блек - Железният изпит

Кал се смая от това колко изгубен изглежда Аарън, треперещ в тънката си риза. Загледан в макара, загинал в битката за Магистериума. Ако бе живял поколение по-рано, това можеше да е той и главата му щеше да е закачена като ужасно

предупреждение.

- Не - премигна Аарън, все едно можеше да накара гледката пред очите му да изчезне. - Не е възможно да е тя. Не е възможно.

Кал се чувстваше така, сякаш ще повърне.

Тогава очите на главата се отвориха и разкриха млечнобели кълба без зеници и ириси.

Тамара извика, а Джаспър постави ръка върху устата и.

Мъртвите устни се раздвижиха и от тях излязоха следните думи:

- Тъй както името ми означава истината, ви уверявам, че аз съм всичко, което е останало от Верити Торес. Тук спят мъртвите и мъртви бдят над тях. Желаете ли вход, ще ви задам три гатанки. Отговорите ли вярно, ще влезете вътре.

Кал погледна безпомощно към другите. Надяваше се фактът, че е Константин Мадън, да им позволи да влязат в сградата, но главата на Верити Торес явно не го разпознаваше.

- Гатанки - каза с треперещ глас Тамара, - добре. Можем да отговорим на гатанките.

- Как наричате онуй, що не е зад вас? - попита момичето със странен глас, който не съответстваше на начина, по който се движеше устата му.

- Това не е смешно, шегата е неуместна - рече Кал.

- За какво говориш? Какъв е отговорът? Отпред? - попита Аарън.

- Напредщ] - отвърна Тамара, която изглеждаше още по-ядосана. - Схващаш ли?

Верити Торес се изсмя подигравателно. Смехът обаче не стигна до очите и, които останаха бели и празни.

- Кой ти стори това? - попита внезапно Аарън. - Кой?

- Трябва да е бил майстор Джоузеф - отвърна Тамара. - Константин вече е бил напуснал бойното поле. Бил е в пещерите на Студеното клане...

- ... зает да краде телата на останалите - прекъсна я Джаспър. Още докато изговаряше думите, Кал бе облекчен, че Константин Мадън нямаше как да е свършил това. Бе прекалено зает да се преражда в Калъм. Разбира се, бе сторил други ужасни неща, но не и това.

- Това не беше истинска гатанка - обяви главата, като пренебрегна въпроса на Аарън, - а само упражнение.

- Трябва да се махнем от това място - каза Джаспър, заеквайки от ужас. - Да вървим.

- Да вървим къде? - настоя Аарън. - Зад нас има стотици обсебени - добави и изправи рамене. - Питай.

- Значи започваме - рече Верити. - Какво има начало, но не и край, ала слага край на всичко.

- Смъртта - отвърна Кал. Тази гатанка бе лесна и той бе доволен. Да си добър в гатанките, не бе в списъка на черните лордове.

Чу се изщракване и едно от резетата на вратата се плъзна назад.

- А сега и втората гатанка. Тя е следната: ще те изтощя, но ще скърбиш, щом отлетя. Можеш да ме убиеш, ала никога не ще умра.

Самият Враг, помисли си Кал, но това не е добър отговор, нали?

Размениха погледи. Този път отговори Тамара.

- Времето - каза тя.

Още едно изщракване.

- А сега последната - заяви Верити: - Вземи ме и ще спечелиш или изгубиш повече от всички останали. Що е то?

Настъпи тишина. Умът на Кал запрепуска. Ще спечелиш или ще изгубиш. Спечелиш или изгубиш...

Гатанките винаги бяха за нещо повече от това, което изглеждаше на пръв поглед. Любов, смърт, богатство, слава, живот. Не се чуваше нито звук, само далечното пъшкане на обсебените или дишането на самия Кал. Докато остър, но треперещ глас не разтърси тишината.

- Рискът - каза Джаспър.

Главата на Верити Торес въздъхна недоволно, а ужасните очи се затвориха. Чу се последното изщракване и вратата се отвори. Кал не можеше да види нищо освен сенки зад нея. Потрепера внезапно. Стана му по-студено, отколкото му е било през целия му досегашен живот.

Рискът.

Погледна пак към Аарън и Тамара, пое си дълбоко въздух и мина през прага.

Гробницата бе слабо осветена от камъните по стената, които напомниха на Кал за светещите скали в Магистериума. Избра коридор, който водеше към нещо, наподобяващо пет зали.

Обърна се назад и погледна към събралите се ужасни, взиращи се фигури с въртящи се очи. Лидерът им спря погледа си на Кал.

- Останете тук, деца на Хаоса - опита се да каже с твърд глас Кал. - Ще се върна.

Сведоха глава като един. Кал с тревога видя, че и Пакостник е сред тях. Вълкът му също бе свел глава. Заля го вълна от тъга. Дали Пакостник не бе останал с него само защото бе принуден да го направи? Защото е създаден така? Идеята бе прекалено тежка за Кал.

- Кал? - извика Тамара. Бе минала половината път по коридора, следвана от Аарън и Джаспър. - Трябва да видиш това.