Холи Блек - Железният изпит

- Господарю - рече водачът им, когато всички се събраха. Застана близо до Кал като бодигард. - Гробницата ви.

Първоначално Кал помисли, че не е чул добре. „Вече сте у дома си“, сякаш искаше да каже съществото за миг. Но после изрече съвсем друго.

Кал скочи от лодката и едва не падна на пясъка.

- Гробницата?

Аарън го погледна особено.

- Следвайте ме - каза водачът на обсебените и тръгна през дърветата. Остатъкът от армията му го обкръжи. От телата им капеше вода. Насочиха Кал и останалите по една пътека. Не беше осветена, но бе широка, с бели камъни, които отразяваха светлината с краищата си.

Запита се какво ще стане, ако накара обсебените от Хаоса да ходят в редичка. Дали щяха да го направят? Налагаше ли им се? Все още с тази мисъл в главата, започна да си представя други странни и весели неща, които би могъл да накара обсебените да вършат. Да танцуват, да подскачат на един крак. Представи си как цялата армия на Врага на Смъртта напредва на куц крак.

Налудничав смях се изплъзна от устата му. Тамара го погледна обезпокоена.

Няма нищо по-зловещо от това черният лорд да ти се изсмее, помисли си той и сподави последвалия порив неуместен истеричен смях.

Точно тогава пътят рязко зави и той видя огромната сграда от сив камък. Изглеждаше стара и обрулена от годините и морския въздух. Две врати, изработени с очертанията на полумесец, съставяха входа. Високо над едната от тях имаше чукало, оформено като човешка глава. На прага бяха издълбани думи на латински:

ultima forsan. ultima forsan. Ultima forsan.

- Какво ли означава това? - запита се Кал на висок глас.

- Означава следното, Господарю: „Времето е по-близо, отколкото си мислиш“ -преведе водачът.

- Мисля, че означава нещо за последния час, но латинският ми не е добър - каза Тамара.

Кал я погледна объркан.

- Означава, че „времето е по-близо, отколкото си мислиш“.

- Правилно - погледна го изненадан Джаспър. - Така е.

- Кал, защо питаш, след като вече знаеш? - обади се Аарън.

- Защото не знаех, докато той не ми каза - отвърна подразнен Кал и посочи водача на обсебените. - Не го ли чухте?

Отново настъпи ужасна тишина.

- Кал - попита бавно Тамара, - да не искаш да кажеш, че тези отвратителни неща ти говорят? Знам, че ти им приказваш нещо, но не съм чула да отговарят.

- Главно той отговаря - Кал посочи към водача, който изглеждаше безстрастен. -Да, чувам ги как говорят. Вие не го ли чухте на сечището, когато ме нарече „господарю“?

Тамара поклати глава.

- Не различавам думи, само сумтене и пъшкане - обясни тихо тя.

- И странни звуци като сподавени писъци - добави Аарън.

- На мен ми звучи като съвършен английски - отвърна Кал.

- Това е, защото си като тях - излая Джаспър. - Душите им са празни и в тях няма нищо. Нито пък в теб. Ти си просто Врагът.

- Врагът е направил тези същества - каза Аарън и прибра ръце в джобовете. -Трябвало е да ги разбира, понеже са му служили. А ти ги разбираш, защото...

- Съм него - довърши Кал. Не бе нещо ново, само поредното отвратително доказателство. - Толкова съм зловещ, че ми става зловещо от самия мен -промърмори той.

- Господарю, гробницата ви очаква! - каза водачът.

Очевидно очакваше Кал да го последва до огромния мавзолей и да влезе вътре. А Кал трябваше да го направи. Това беше целта им. Там майстор Джоузеф щеше да срещне Алистър.

Кал изправи рамене и се отправи към вратата. Пакостник се затича до него. Очевидно се чувстваше добре. Зад Пакостник тръгнаха Аарън, Тамара и Джаспър.

- О, Божичко - произнесе Тамара с ужасен глас.

Отне му миг, за да разбере на какво реагира. Това, което бе възприел като чукало във формата на глава, бе истинска, отсечена човешка глава, закачена на вратата като еленова.

Бе на момиче, което не изглеждаше много по-възрастно от останалите. Момиче, което явно бе убито наскоро, тъй като почти нямаше вид на мъртво, ако не бе фактът, че кожата в основата на врата бе грубо разкъсана. Махагоновата и коса, развята от вятъра, се вееше около странно познатото и лице.

Сълзи потекоха от очите на Тамара и се стекоха по бузите и. Тя ги избърса с опакото на ръката си, но иначе не изглеждаше да забелязва, че падат.

- Не може да бъде - каза тя и приближи вратата.

Кал чувстваше, че сякаш е виждал лицето на момичето и преди. Но къде?

Може би на тържеството у семейство Раджави? Може би бе приятелка на Тамара? Но защо щяха да поставят главата и тук като някакъв трофей?

- Верити Торес - рече Джаспър толкова тихо, че прозвуча като шепот. - Така и не намерили тялото и.