Холи Блек - Железният изпит

- Не съм тук, за да заплашвам теб, Джоузеф - отвърна Алистър и направи крачка към тялото на Константин Мадън.

- Хубаво - намръщи се майстор Джоузеф. - Достатъчно. Дай ми Алкахеста. Искам да те наградя, но не мисли и за момент, че бих се поколебал да те убия, ако се съпротивляваш. А и е доста удобно да загинеш в гробница. Няма да трябва да те погребвам.

Алистър направи внимателно още една крачка към тялото. Майстор Джоузеф вдигна ръка и дузина тънки нишки като от сребро се изстреляха от мрака. Те се увиха около Алистър и го оплетоха така, както паякът омотава муха, преди да я изяде. Алистър извика от болка и опита да освободи покритата си с ръкавица ръка.

Кал трябваше да направи нещо.

- Спри! - извика той. - Остави баща ми на мира! Стенли, направи нещо! Хвани го!

Както майстор Джоузеф, така и Алистър замръзнаха, когато стана ясно, че са объркали застаналия в основите на стълбите Кал за обсебен.

Стенли тръгна към майстор Джоузеф, но заповедта на Кал бе толкова неточна, че дори не бе сигурен какво може да направи обсебеният.

Майстор Джоузеф определено не изглеждаше объркан. Той пренебрегна Стенли, като че не беше там.

И се усмихна.

- Слизаме - прошепна Аарън. Кал обърна глава, без да иска, и видя как Тамара, Джаспър и Аарън идват надолу по стълбите. Даде им знак да останат назад.

- А, Калъм, радвам се, че дойде навреме - рече майстор Джоузеф. - Виждам, че си довел и приятели, макар че не мога да разпозная кои. Това верният макар ли е? Каква приятна изненада.

Стенли почти бе стигнал мястото, където седеше майстор Джоузеф.

Можем да спечелим войната, помисли си Калъм. Ако наредя на Стенли да те убие, войната свършва.

Дали? Можеше ли да свърши, ако Врагът е все още жив?

- Кал? - каза Алистър ужасен. - Бягай оттук!

Тамара и Джаспър се препънаха на последната стълба. И двамата бяха изумени при вида на тялото на Врага и това кой стои до него. Аарън опита да мине покрай тях, но Тамара и Джаспър застанаха на пътя му.

- Пуснете ме! - възрази Аарън и изпъна врат, за да види накъде гледат.

- Никакъв шанс - прошепна яростно Тамара. - Бащата на Кал държи Алкахеста. Това нещо може да те убие.

- Татко е прав. Трябва да си вървите - увери ги Кал. - Отведете Аарън на сигурно място.

Видя нерешителността, изписана на лицата им. Той също се разкъсваше: не искаше да ги застрашава, но и не знаеше дали ще е толкова смел без тях.

- Вижте! - възкликна Джаспър. Стенли бе стигнал до майстор Джоузеф. Сграбчи го за китките и ги извъртя зад гърба му, така че да го хване в капан.

Майстор Джоузеф не мръдна. Държеше се, като че това не се случва. Все едно не го държат пряко волята му. Все едно Кал не го бе обезвредил. Вместо това погледна през стаята, а пламтящите му очи хванаха Кал като в капан.

- Няма нужда от това, Калъм - каза майстор Джоузеф. - Константин, аз съм твоят най-верен слуга.

- Чух да казваш това на баща ми - отвърна Кал. - И не съм Константин.

- А ти чу какво отговори баща ти. Какво бе готов да направи. Единственият ти истински дом е тук. С мен.

Кал застана до мястото, където седеше баща му. Алистър се бореше с нишките, които го бяха оплели, а ръкавицата стоеше на ръката му. Потрепера, когато видя Кал да го приближава.

- Кал! - излая той. - Стой надалеч от мен!

Кал се поколеба. Дали баща му бе уплашен? Дали мразеше Кал?

- Ще го развържем - промърмори Тамара и двамата с Джаспър отидоха да помогнат на Алистър.

- Направете каквото казва Кал. Вървете си! - извика Алистър, когато Тамара се наведе да огледа сребърната нишка, която го бе омотала. Бе вълшебна и без възли. Кал се надяваше да знае как да я развърже, понеже той нямаше идея.

- Вземете го със себе си! Никой от вас не е в безопасност, най-малкото Кал.

- Имаш предвид... най-малкото Аарън. Дай ни Алкахеста - каза Джаспър, практичен както винаги. - Дай ни го и ще си излезем заедно. - Постави ръка върху тази на Тамара. - Не го пускай, докато не ни го даде.

Фокусът на майстор Джоузеф остана върху Кал.

- Смяташ, че беше смешно? - попита той. - Главата на Верити Торес? Загадките? Ти измисли дизайна на това място, на входа. Разбира се, не нейната глава щеше да пази тогава, но импровизацията си я биваше, не мислиш ли?

На Кал не му беше смешно. Бе толкова зарадван, когато реши гатанките. Но явно го бе сторил, понеже на него му се бе струвало, че отрязаните глави са забавни.

- Дай Алкахеста на Джаспър, татко - извика Калъм, изгубил търпение.

Но Алистър извърна глава, все едно не искаше да поглежда към Кал. Притискаше Алкахеста до тялото си и се отскубна, когато Тамара опита да го докосне.