Холи Блек - Бронзовият ключ

Той погледна за миг Кал и изви устна.

- После ще се погрижа за теб - изсъска и побягна от селото. Оцелелите му слуги го последваха.

На Кал не му пукаше. Видя Тамара, приведена над неподвижното тяло на Аарън. Ридаеше и цялата трепереше, превита на две. Пакостник отиде до нея и я бутна по рамото с черния си нос, ала тя не спираше да плаче. Сърцето й бе мокро от сълзи.

Кал дори не усети как краката му се движат, но коленичи до Аарън. Докосна ръката му, която бе стискал допреди миг.

Беше студена.

Тамара все така тихо плачеше. Тя бе избутала Кал от пътя на Алкахеста. Беше спасила живота му.

- Защо го направи? - попита той внезапно. - Как можа? Аарън трябваше да живее. Не аз. Аз съм Врагът на Смъртта. Аз съм злодеят. Аарън беше героят.

Тя го погледна за един дълъг миг.

- Знам - отвърна със сълзи на очи, - но, Кал...

Над останките от селото се разнесе писък.

- Там! - извика някой. Кал видя сфери, които да се носеха във въздуха през дърветата. Маговете бяха дошли да ги потърсят, както бяха потърсили Дрю онази нощ. Ала отново бяха закъснели. Винаги закъсняваха.

Майстор Норт, Майстор Руфъс, Алма и още неколцина Майстори излязоха на сечището. Норт и останалите гледаха потресени разрухата - изчезналите парчета земя, срутените къщи и унищожените дървета. Руфъс обаче гледаше Аарън. Той избута останалите и отиде до тялото му. Коленичи, за да провери за пулс. Кал знаеше, че пулс няма. Аарън вече го нямаше. Нямаше и противотежест за душата му. Само празнота, чувството, че нещо в него е било откъснато завинаги.

Разбра защо Константин Мадън е искал да унищожи света след смъртта на брат си. Руфъс притвори очи и раменете му увиснаха. В този момент изглеждаше стар. Стар и прекършен.

- Какво е станало тук? - попита Майстор Норт. - Изглежда, е имало битка?

Той се намръщи на Кал.

- Какво си направил?

Кал избухна в ярост.

- Не бях аз! - извика той. - Бяха Алекс Страйк... и слугите му! Той взе Алкахеста и уби Аарън! А сега вие ги оставяте да избягат! Нали сте учители! Спрете ги!

- Не! - изкрещя Алма и отиде при Кал с блеснал поглед. Посочи го с дългия си пръст. - Отначало не разбрах, но сега съм сигурна кой си, Константин! Ти уби Аарън! Ти измисли всичко това, за да прикриеш престъпленията си, включително смъртта на Дженифър!

Кал се ококори. Не беше възможно Алма да казва това. Не знаеше как да й отговори. А и не можеше, не и без тялото на Аарън наблизо.

- Млъкни - сопна се Майстор Руфъс на Алма, - ясно е, че тук е имало битка, но няма причина да мислим, че Кал лъже. А дори да лъже, Тамара е свидетел.

- Кал е прав - намеси се Тамара. - Алекс Страйк е убиецът. През цялото време е бил той.

- Не им вярвайте! - поклати глава Алма. - Не сте ли се питали защо Калъм привличаше обсебените животни около себе си? Как е победил Врага на Смъртта? Защо не беше Макар още в първата година, а чак когато стана ясно, че Константин уж е бил убит. Сега знаем отговора. Константин е въплътил душата си в Калъм Хънт. Гледате чудовище, скрито зад лика на дете. Видях как слага Хаос в човешка душа и създава обсебен от Хаоса. Знам кой е той!

„Тя бълнува - помисли си Кал. - Никой нямаше да й повярва."

Но и никой не й противоречеше.

- Не бой се, Калъм - каза Майстор Норт, но в гласа му се прокрадна нещо... сякаш искаше да го придума, - ще разберем истината.

- Не мога да оставя Аарън - рече му Кал.

- Всички се връщаме в Магистериума - заяви Майстор Норт.

- Не! - извика Кал. Бе уморен от лъжи. Бе уморен от всички. - Трябва да намерите Алекс! Трябва! Признавам си, това, което каза Алма, е вярно! Освен че съм убил Аарън. Не съм го убил! Да, аз съм Врагът на Смъртта, но се кълна, че не съм убил Аарън. Алекс го направи. Кълна се, че никога не бих наранил.

Това бе последното нещо, което успя да каже, преди да го оковат във вериги.

Килията на Кал в Паноптикона беше с три бели стени, едната от които напълно прозрачна, така че стражите на пост в централната кула на затвора да го наблюдават постоянно. Стените не се влияеха от магия, колкото и да опитваше да ги изгори, погълне, напука или замрази. Нищо не действаше.

Два пъти на ден през плоча в прозрачната стена му подаваха бяла кутия безвкусна храна и вода. Нищо друго не се променяше.

Не му дадоха книги, тетрадки, химикалки или каквото и да е, та Кал прекарваше дните си, седнал на койката, изпълнен с омраза към всички, и най-вече към себе си.

Изкара тук цяла седмица. Седмица, в която си припомняше последната битка на сечището, представяше си какво би могъл да стори, за да опази Аарън жив, а понякога, в пристъп на самосъжаление - как умира. Събуждаше се от сънища, в които си говореше с Аарън и се шегуваха как ще отидат в Галерията или ще изведат Пакостник на разходка. Будеше се от кошмари, в които Аарън му крещеше, че той е трябвало да умре.