Холи Блек - Бронзовият ключ

- Смяташ Джаспър за наш приятел! - възмути се Аарън.

- Не и ако сме ранили баща му.

- Бащата на Джаспър е добре. Беше добре още преди да го вържем. Даже го чух да псува - ухили се Аарън, сякаш бе спечелил някакъв бас. Кал се зарадва, че все пак някой от двамата може да се усмихва.

Стигнаха до болницата, но Тамара я нямаше. Леглото на Алекс беше празно. Майстор Амарант, която оправяше едно легло с въздушна магия, погледна строго Кал.

- Щеше ми се пациентът да ме послуша и да лежи, докато му стане по-добре -рече тя.

- Какво стана с Алекс? - попита Аарън.

- Убих го - отвърна Майстор Амарант и се изсмя на израженията им. -Всъщност го пуснах да си върви. Проверих раните му, заздравели са. Когато си тръгна, беше добре, за разлика от теб.

- Виждали ли сте Тамара Раджави? - попита Кал.

- Да, каза ми, че си се прибрал, понеже не ти харесва болницата. Не знам какъв ви е проблемът, момчета. По-безопасно място в училището от болницата няма. Елементалите се грижат за сигурността й.

Кал се огледа неспокойно. Досега не си бе дал сметка, че в болницата са го наблюдавали елементали. Няколко пъти беше бягал, та предположи, че не им е наредено да спират желаещите да си тръгнат. Не знаеше за какво са там -вероятно да следят за развитието на болестта, - но бе доволен, че благодарение на тях никой не го е нападнал, докато е бил в несвяст, не и без да се задейства аларма.

- Спомена ли къде отива? - попита Аарън.

Майстор Амарант го погледна озадачена.

- Къде може да иде рано сутринта? Предположих, че се връща при вас, та да поспи преди часовете. Сега, Калъм, така и така се върна, по-добре да останеш през нощта.

- Не - каза той, правейки се, че изобщо не го боли глава, - чувствам се идеално.

- Е, не бива да обикаляте из коридорите посред нощ. Прибирайте се. А ти, Калъм, ела утре след часовете да те видя. И се въздържай от магии на Хаоса, става ли?

Кал кимна виновно, задето тази нощ бе използвал магия.

Поеха към стаите си. Като стигнаха, Кал понечи да отвори вратата с гривната си, но откъм коридора се чуха стъпки. Двамата с Аарън се обърнаха и видяха Алекс да тича към тях. Беше се ококорил, а на лицето му имаше нова синина.

Забави ход и спря с ръце на коленете. Едва дишаше.

- Тамара - каза задавено той. - Отвлече Тамара!

Аарън и Кал се спогледаха в недоумение.

- За какво говориш? - попита Аарън.

- За шпионина - отвърна Алекс, - шпионинът отвлече Тамара.

Кал замръзна. Сърцето му се качи в гърлото.

- Какво говориш, Алекс? - викна той.

- Кажи ни точно какво стана - Аарън бе толкова разстроен, колкото и Кал, - ама точно!

- Щом се събудих, излязох от болницата - отвърна Алекс. - Видях Тамара да върви към Портата на мисиите с Пакостник. Тръгнах подире й, защото исках да й благодаря, задето ми помогна миналата нощ.

Той се изправи.

- Извиках я, но тя не ме чу. Излезе навън. Вече беше тъмно. Стори ми се, че зърнах нещо да мърда зад дърветата и забързах към нея. Но не успях да стигна навреме. Някой я сграбчи. Не можах да вида лицето му, но беше възрастен човек. Пуснах магия по тях, но той изпрати огромна искра към мен. Паднах и докато се съвзема, изгубих следите им в гората.

Синята риза на Аарън бе изцапана с кръв там, където бе превързано рамото му. Явно раната се бе отворила отново.

- Искам да дойдете с мен да я потърсим - каза той. - Който и да е този тип, не е безобиден. Няма да мога да му се опълча сам.

Аарън и Кал се спогледаха паникьосани.

- Трябва да кажем на някого - рече Аарън.

- Няма време - поклати отривисто глава Алекс. - Първо, ще се наложи да ги убедим, че говорим истината, а в това време с нея може да се е случило какво ли не.

Кал си спомни страшната нощ, когато Майстор Джоузеф и Дрю отвлякоха Аарън. Спомни си враждебния елементал на Хаоса. Нямаше време на никого да кажат. Ако бяха изчакали, Аарън щеше да умре.

- Добре - съгласи се той, - да вървим.

Хукнаха след Алекс към Портата на мисиите. Кал тичаше с всички сили, а кракът му изгаряше от болка.

- Натам - изпъшка Алекс и посочи пътека, която минаваше през гората. Лунната светлина я озаряваше. Нощта бе красива, колкото и ужасно да звучеше. Небосводът бе обсипан със звезди, които грееха с бяла светлина. Сякаш и дърветата сияеха.

Втурнаха се по пътеката и когато тя стигна до преплетени корени и клони, спряха. Тичането бе опасно. Кал си представи как възрастен маг тика Тамара по тоя път, като я заплашва и може би наранява. Но реши да не си представя такива неща, тъй като го давеше гняв.

- Пакостник - рече той внезапно.