Холи Блек - Бронзовият ключ

- Ще върнем тялото, преди някой от Колегиума да го потърси - обясни Анастасия.

Кал се замисли колко бързо пътуват елементалите и че едно от специалните умения на маговете в Асамблеята е контролът над тях. Ако Анастасия вземеше назаем елементал от Магистериума, вероятно можеше да върне Дженифър в Колегиума доста бързо. Но щом Анастасия и Алма бяха в състояние да откраднат тяло от Колегиума, то шпионинът също умееше това-онова.

Все пак, той или тя, бе най-великият Макар на своето поколение.

- Ще ви обясня какво трябва да направим - каза Алма на Кал и Аарън. - Ще се наложи да научите нещо много трудно, и то бързо.

Кал си спомни как Алма бе ги учила да докосват души. Не беше лесно да се научиш да правиш нещо, като го знаеш на теория и си виждал как става, но не си го пробвал. Часове им бяха нужни да се обучат и не беше сигурен, че разполагат с достатъчно време.

- А ти - каза Анастасия на Тамара - трябва да се потрудиш никой да не търси

Калъм или Аарън.

- Какво? - учуди се Тамара.

- Вероятно Майстор Амарант ще провери как са пациентите й, преди да приключим. Върни се и й кажи, че Калъм се е прибрал и ще отиде утре на контролен преглед. Трябва да сме сигурни, че училището няма да се втурне да го търси, докато сме насред незаконен магически експеримент.

- Добре - въздъхна Тамара. - Отивам.

- Не трябва ли някой да те придружи? - попита Кал. Не му се искаше някой от тях да обикаля Магистериума сам, при положение че шпионинът е на свобода. Погледна Аарън да се увери дали е съгласен, но той се бе втренчил пребледнял в тялото на Джен.

- Ще взема Пакостник. Поне ще правя нещо различно, а не само да стоя на пост. Съжалявам, че не мога да ви помогна - рече Тамара и пое към вратата. Обърна се и плитките й се разлюляха. Дари ги с усмивка.

- Приятен разговор с мъртвите.

Когато Тамара излезе, Кал се почувства много самотен. Беше сам с Аарън, две откачени вещици и един труп.

- Хубаво - каза той, - какво трябва да направим?

- Ами - започна Алма май не съвсем сигурна - трябва да си представите как магията на Хаоса потича в мозъка на мъртвия като кръв и да изпратите енергията на Хаоса там, за да активирате ума.

Звучеше сложно и неясно.

- Да активираме ума? - повтори Аарън. Беше толкова объркан, колкото и Кал.

- Да - добави Алма, този път по-убедено, - магията на Хаоса напомня искрата на живота и позволява на мъртвите да общуват.

Анастасия махна към трупа на Джен.

- Кал, Аарън. Елате и вижте момичето.

Отидоха до масата боязливо. Очите на Джен бяха затворени, но бузата й бе изцапана с кръв. Кал си спомни как се смееше на церемонията по връчването на наградите. Не можеше да проумее, че вече никога няма да се усмихне, да отметне коса, да му прошепне съобщение или да изтича по коридора.

Това искаше да спре Константин, помисли си той. Чувството за неяснота. Как свършва животът, а с него и човешките копнежи. Представи си, че някой, за когото наистина го е грижа, лежи там. Алистър, Тамара или Аарън. Сякаш по-лесно разбираше желанието на Константин.

Върна се в настоящето. Всъщност единственото, което трябваше да разбере, бе кой е шпионинът.

- Протегнете ръце един към друг - посъветва ги Алма - и се използвайте като противотежест. И двамата носите силата на Хаоса, на абсолютното нищо. Търсите душата. Абсолютът на съществуването. Така ще стигнете до Дженифър.

Звучеше малко по-смислено. Може би. Двамата с Аарън се спогледаха, а после

Кал затвори очи.

Кал успя да намери себе си в мрака. Вече беше по-лесно, след като се бе упражнявал и потъвал във вътрешното си пространство. Сякаш всичко бе изчезнало, дори болката в крака. Всичко беше черно и тихо, но по-успокояващо като позната завивка. Протегна ръка и почувства, че Аарън е до него. Същността му, веселата надеждност върху по-тъмно ядро от гняв и решителност. Аарън също се протегна към него и той усети прилив на сила. Виждаше Аарън, силуета му, очертан в мрака.

Още едно неясно очертание се носеше към тях. Зад него се развяваше бяла коса като на негатив.

Джен.

Кал отвори очи и едва не извика. Джен лежеше на масата, но беше ококорена. Черните й ириси се завъртяха. Аарън също зяпна, смаян и ужасен.

Устата на Джен не мръдна, но се чу безизразен глас.

- Кой ме вика?

- Ъъъ... здравей - каза Кал. Винаги се притесняваше от Дженифър. Тя беше по-голяма и доста известна. Дори приживе му бе трудно да я заговори. А сега - е почти невъзможно.

- Ние сме Кал и Аарън - продължи той, - помниш ли ни? Чудехме се дали може да ни кажеш кой те е убил?