Холи Блек - Бронзовият ключ

Скоро коридорът се раздели на две. Кал пое по левия път. Сърцето му биеше до пръсване, усещаше гърлото си като пламнало от жаркия въздух, който дишаше. Поне нямаше дим.

Огънят гори. Спомни си собствения си ироничен отговор, когато за първи път чу Петостишието. Кал живее. В този момент пламъците се снижиха и той успя да разгледа лабиринта.

Не видя никого. Сърцето му бясно заби, когато осъзна, че няма нито един ученик освен него. Изглежда, бе сам в лабиринта, макар да виждаше Майсторите до стените.

- Аарън? - извика той. - Тамара?

Напрегна слух да чуе нещо над пукота на огньовете. Стори му се, че долавя името си, тихо като шепот. Стрелна се към звука точно когато пламъците край него отново лумнаха, високи като телефонни стълбове. Кал едва не се възпламени, но се измъкна. Крайчецът на ръкава му гореше. Той го угаси с ръка, но очите му смъдяха. Беше почти заслепен и кашляше силно.

Посегна към манерката и я отвори, очаквайки да види познатия отблясък на вода. Вода, от която да почерпи сила и да потуши пламъците.

Манерката обаче бе празна.

Кал я поклати до ухото си с надеждата, че греши и ще чуе познатия плясък на течност. Завъртя я над ръката си с упование за поне една капка. Но нямаше нищо, освен една дупчица на дъното. Изглежда, някой бе пробил манерката.

- Майстор Руфъс! - извика той. - В манерката ми няма вода! Трябва да спрете изпитанието!

Но пламъците само лумнаха още по-високо. Взрив полетя към него. Трябваше да отскочи, за да го избегне. Олюля се и падна на едно коляно. Едва успя да не се просне по лице в огъня. Прониза го болка. Когато се изправи, за един ужасен миг се усъмни, че кракът му ще издържи.

- Майстор Руфъс! - извика той отново. - Майстор Норт! Чува ли ме някой?

Защо реши, че ще се оправи сам? Защо се довери на Майсторите, че ще го опазят? Ако Тамара и Аарън бяха с него, щеше да вземе от тяхната вода. Но тогава мислите му поеха в друга посока. Ами ако в манерките на Тамара и Аарън също няма вода? Ами ако човекът, който се целеше в него, искаше да е сигурен, че не могат да му помогнат по никакъв начин?

Трябваше да ги намери.

Кал отново тръгна, опитвайки да не обръща внимание на изгарящата топлина. Огнени топки изригваха и летяха в различни посоки като сигнални ракети. Избегна една, когато зави зад ъгъла. Пак зави и се озова пред огнена стена.

Беше в задънена улица.

Кал спря, върна се обратно и отново видя огнена стена. Лабиринтът около него се бе затворил и огънят протягаше пламъци към него, за да го опърли. Въздухът се изпълни с вонята на изгорени дрехи и коса.

Огнената стихия заглуши вика му. Разбира се, че лабиринтът се променяше. Защо иначе му е нужна вода. Сигурно имаше причини да се използва магия.

В този миг една от стените приближи. Кал видя как металните нитове на ботушите му заблестяха в оранжево и червено. Ако не искаше да бъде опечен, трябваше да намери изход от лабиринта. Не можеше да отлети. Тамара бе права, над пламъците въздухът щеше да е още по-горещ.

Въздухът. „Чакай - помисли си Кал. - Огънят се нуждае от въздух, нали? Храни се от него. Хрумна му нещо."

Протегна лявата си ръка, както правеха маговете, когато призоваваха сила за заклинанията си. Както правеше и Аарън. Протегна ръка, по-далеч от пламъците наоколо, по-далеч от камъните под краката му. По-далеч от водата, дето течеше в ручеите и потоците километри над тях. Протегна се през въздуха към нищото, към сърцето на бездната.

Топлината на огъня изчезна. Вече не чувстваше парене или тръпки по кожата си. Стана му хладно. Хладно като в космоса, където няма топлина, а само празнота. В средата на дланта му се завъртя черна спирала. Тя се издигна като изпуснато кълбо дим.

Огънят гори,

водата тече,

вятърът навява,

земята сковава.

Хаосът поглъща.

Хаосът се издигна от ръката на Кал по-бързо и по-бързо. Превърна се в черно торнадо, което се завъртя около китката и ръката му. Можеше да го почувства, гъст и мазен като плаващи пясъци, които да те засмучат надолу. Вдигна ръка по-високо, колкото можеше по-високо, докато стигна над пламъците.

„Поглъщай - нареди му той наум. - Погълни въздуха."

Димът избухна навътре. Кал изпъшка - трясък като звукова вълна мина през въздуха. Пламъците се разлюляха лудешки напред-назад, когато черният дим мина през върховете им и се спусна като облак, поглъщайки кислорода. Огънят се нуждаеше от кислород, за да гори. Кал бе научил това в часовете по химия. Тъмният хаос, който бе призовал, изяждаше кислорода около огньовете.