Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

— Страшни глупости, човече. — Пресуши чашата, за да акцентира върху думите си.

Роджър усещаше, че очите на Бриана се забиват във врата му като свредели. Разхлаби яката си, макар че не носеше вратовръзка, и яката не беше закопчана.

— Предполагам, че жена ви се е интересувала и от каменния кръг, господин Едгарс? — Бриана вече не се преструваше на любезно заинтригувана; гласът ѝ беше остър като нож. Но нямаше голям ефект върху Едгарс.

— Камъни ли? — Пъхна пръст в ухото си и го завъртя усърдно, сякаш се надяваше това да подобри слуха му.

— Праисторическите каменни кръгове. Като Клава Каирнс — притече се на помощ Роджър, като назова най-известната от местните забележителности. Така и така беше започнал, помисли си с примирение. Бриана явно нямаше да му проговори отново, затова поне можеше да се опита да разбере каквото може.

— О, тези ли? — Едгарс се изсмя. — Да, и всякакви други глупости. Това беше последната мания и най-лошата. Киснеше в онзи институт ден и нощ и пръскаше всичките ми пари по курсове… Курсове! Голям смях, нали? Там ги учат на приказки за феи. Нищо полезно няма да научиш там, казвах ѝ аз. Що не се запишеш на машинопис? Да си намери работа, ако ѝ е скучно. Това ѝ казвах аз, ама тя си тръгна — добави мрачно. — Не съм я виждал от две седмици. — Вгледа се в чашата, сякаш се изненада, че е празна.

— Искате ли по още едно? — попита и посегна към бутилката, но Бриана поклати решително глава.

— Не, благодаря. Трябва да тръгваме. Нали, Роджър?

Той видя опасния блясък в очите ѝ и се запита дали няма да е по-добре да остане при Грег Едгарс да допият бутилката. Все пак, ако ѝ дадеше колата, до дома му имаше много път пеша. Стана с въздишка и стисна ръката на Едгарс за довиждане. Тя беше топла и изненадващо силна, макар и леко влажна.

Едгарс ги изпрати до вратата, стиснал бутилката. Вгледа се след тях през мрежата и внезапно извика:

— Ако видите Джили, кажете ѝ да се прибере у дома, а?

Роджър се обърна и махна на набитата фигура в осветения правоъгълник на вратата.

— Ще се опитам — извика той, думите заседнаха на гърлото му.

Те тръгнаха по алеята и надолу по улицата към кръчмата, преди тя да се обърне към него.

— Какво се опитваш да постигнеш, по дяволите? — Звучеше гневна, но не истерична. — Каза ми, че нямаш никакви роднини в тук, какви са тези братовчеди? Коя е жената от снимката?

Той огледа притъмнялата улица за вдъхновение, но не намери. Пое дълбоко дъх и я хвана за ръката.

— Гейлис Дънкан.

Тя спря така рязко, че ръката му се разтресе. Решително откачи лакътя си от хватката му. Нежната тъкан на нощта се беше разкъсала.

— Не… ме… докосвай — каза Бриана през зъби. — Майка ми ли те накара?

Въпреки че бе решил да проявява разбиране, Роджър също се разгневи.

— Ти мислиш ли за някой друг, освен за себе си? Знам, че за теб беше шок — Господи, как иначе? И не можеш да се накараш дори да го обмислиш… е, няма да те принуждавам. Но става дума и за майка ти. И за мен.

— За теб? Какво общо имаш ти с това? — Беше твърде тъмно да види лицето ѝ, но изненадата в гласа ѝ бе очевидна.

Той не искаше да усложнява нещата, като ѝ обясни за неговото място в тази история, но явно вече беше късно за тайни. И без съмнение Клеър беше предвидила това, когато му предложи да вземе Бриана тази вечер.

Внезапно Роджър осъзна какво точно бе имала предвид Клеър. Тя имаше само едно доказателство за своята история, едно безспорно доказателство. Тя имаше Джилиън Едгарс, която вероятно все още не беше изчезнала от това време, за да посрещне съдбата си като Гейлис Дънкан на горящата клада под калините в Лeox. И най-упоритият циник щеше да се убеди, ако видеше как някой изчезва в миналото пред очите му. Нищо чудно, че Клеър искаше да открият Джилиън Едгарс.

Той разказа на кратко на Бриана какво го свързва с бъдещата вещица от Крейнсмюир.

— Изглежда въпросът е аз или тя — добави, сви рамене, съзнавайки колко мелодраматично звучи. — Клеър, майка ти, остави изборът на мен. Но аз реших, че трябва поне да я намеря.

Бриана спря да върви, докато го слушаше. На смътната светлина от един магазин на ъгъла очите ѝ блестяха, втренчени в него.

— Значи вярваш в това? — В гласа ѝ не се усещаше неверие или неприязън; беше просто сериозен.

Той въздъхна и посегна пак към ръката ѝ. Тя не се възпротиви и закрачи до него.

— Да. Трябва. Ти не видя лицето на майка си, когато прочете написаното на пръстена си. Беше истинско, толкова истинско, че ми разби сърцето.