Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Отсъстваше поне във физическия смисъл на тази дума. Когато се обърна да вземе стола, който Едгарс му подаваше, Роджър се изправи пред голяма студийна фотография с месингова рамка, която висеше над малката камина. Прехапа език, за да потисне възклицанието си.

Жената като че ли се взираше право в лицето му, леката усмивка едва извиваше крайчето на устата ѝ. Платиненоруса коса падаше гъста и лъскава по раменете ѝ и обрамчваше съвършено сърцевидно лице. Дълбоките зелени като зимен мъх очи сияеха под гъсти тъмни мигли.

— Много си приличате, нали? — Грег Едгарс гледаше снимката със смесица от враждебност и копнеш.

— Ами, да. — Роджър беше останал без дъх и се обърна да премести една хартиена чиния с риба и пържени картофи от стола си. Бриана се взираше в портрета с интерес. Поглеждаше към Роджър и обратно към снимката, явно ги сравняваше. Братовчеди, значи?

— Виждам, че Джилиън не си е у дома? — Роджър понечи да махне с ръка към бутилката, която Едгарс наклони въпросително към него, после размисли и кимна. Вероятно щеше да спечели доверието му, ако пийнеше с него. Ако Джилиън не беше тук, трябваше да разбере къде е.

Зает да сваля акцизния печат със зъби, Едгарс поклати глава, после деликатно отлепи парче восък и хартия от долната си устна.

— Няма я, човече. Като е тук, не е такава кочина. — Описа с жест препълнените пепелници и катурнатите хартиени чашки. — Пак е тесничко, но не е толкоз зле. — Извади три винени чаши от шкафа, вгледа се със съмнение във всяка от тях, сякаш проверяваше дали са прашни.

Наля уискито с огромно внимание като всеки пияница, после отнесе чашите една по една на гостите си. Бриана прие нейната също толкова внимателно, но отказа да седне, облегна се елегантно на бюфета.

Едгарс се настани накрая на изтърбушения диван, без да обръща внимание на боклуците, и вдигна чашата.

— Наздраве, човече! — рече и отпи дълга, клокочеща глътка. — Как ти беше името? — попита след малко. — О, да, Роджър. Джили не те е споменавала… но пък тя не би го направила — добави тъжно. — Не знам нищо за семейството ѝ и тя не казва. Мисля, че малко се срамува от тях… но ти не изглеждаш смотаняк — рече той великодушно. — Поне гаджето ти е готино. Ама хубаво го казах, а, поне гаджето ти е готино? — Засмя се гръмогласно и пръсна капчици уиски.

— Да — рече Роджър. — Благодаря. — Отпи малко от чашата си. Бриана, обидена, се извърна от Едгарс и се престори, че оглежда съдържанието на бюфета през стъклените вратички.

Роджър реши, че няма смисъл да увърта. Едгарс не би разбрал никакви намеци, а и имаше значителна опасност скоро да се отреже напълно, ако караше с това темпо.

— Знаеш ли къде е Джилиън? — попита Роджър. Всеки път се чувстваше странно, когато изричаше името ѝ. Сега не се сдържа и се озърна към камината, където снимката гледаше с кротка усмивка кочината в стаята.

Едгарс поклати глава бавно над чашата си, като вол над ясла. Той беше нисък, широкоплещест мъж, горе-долу на възрастта на Роджър, но изглеждаше по-голям заради небръснатата брада и рошавата черна коса.

— Не. Помислих си, че ти знаеш. Сигурно е при нацитата или при розите, де да я знам. Аз вече не движа с тях.

— Нацитата? — Сърцето на Роджър ускори ритъма си. — Имаш предвид шотландските националисти?

Клепачите на Едгарс започваха да се спускат, но той отвори пак очи.

— Ами, да. Проклетите нацита! Там срещнах Джили.

— Кога беше това, господин Едгарс?

Роджър вдигна глава изненадан от мекия глас, който прозвуча над него. Не беше проговорила фотографията, а Бриана, която го гледаше напрегнато. Роджър не знаеше дали тя се опитва просто да поддържа разговора, или бе заподозряла нещо. Лицето ѝ изразяваше единствено любезен интерес.

— Де да знам… преди две-три години. В началото беше готино. Искахме да разкараме шибаните англичани, събирахме се на пазарния площад… биричка в кръчмата и после се натискахме с нея в буса на връщане. Ммм… — Едгарс пак поклати глава замечтано. После усмивката изчезна от лицето му и той се смръщи над чашата си. — Ама после тя изперка.

— Изперка? — Роджър погледна пак към снимката. Да, очите бяха доста втренчени. Тя така си гледаше. Но не приличаше на обезумяла. Но пък може ли да се прецени от една снимка?

— Аха. Обществото на Бялата роза. Нали се сещаш, Чарли, скъпи мой, няма ли да се завърнеш, и такива простотии. Откачалки с килтове, мечове и тем подобни. Няма лошо, ако ти харесва — добави във вял опит за обективност. — Но Джили го взе много навътре. Все намилаше за Хубавия принц и какво щяло да бъде, ако бил победил през четиридесет и пета? Седяха в кухнята по цяла нощ, наливаха се с бира и дрънкаха що не бил победил. И то на келтски. — Извъртя очи.