Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

— Разкажи ми — каза тя след кратко мълчание. — Какво пишеше?

Когато Роджър довърши историята, вече бяха стигнали до паркинга зад кръчмата.

— Е… — рече Бриана колебливо. — Ако… — Пак спря и го погледна в очите. Стоеше достатъчно близо до него, за да почувства топлината на гърдите ѝ до своите, но не посегна към нея. Църквата на Сейнт Килда беше далеч оттук и двамата искаха не искаха да си спомнят за гроба под тисовете, на който бяха изписани имената на родителите ѝ.

— Не знам, Роджър — каза тя и поклати глава. Неоновият надпис над вратата на кръчмата караше косата ѝ да сияе в лилаво. — Просто не мога… не мога да мисля все още за това. Но… — Вдигна ръка и докосна бузата му, леко като полъх на вятъра. — Ще мисля за теб — прошепна тя.

Всъщност влизането с взлом, когато разполагаш с ключ, не е особено трудно. Вероятността госпожа Андрюс или доктор Макюън да се върнат и да ме хванат на местопрестъплението беше пренебрежително малка. А ако все пак ме хванеха, трябваше само да кажа, че съм се върнала да потърся бележника си и съм намерила вратата отворена. Бях поизгубила тренинг, но навремето подобни заблуди бяха моя втора природа. Умението да лъжеш е като карането на велосипед, не се забравя.

Така че не заради кражбата на бележника на Джилиън Едгарс сърцето ми препускаше диво и дъхът ми звучеше твърде силно в ушите ми. А заради самия бележник.

Както мастър Раймон ми беше казал в Париж, силата и опасността на магията се крият в хората, които вярват в нея. От това, което бях зърнала в него по-рано, знаех, че информацията в бележника е изключителен миш-маш от факти, предположения и откровени измишльотини, които могат да свършат някаква работа единствено на романист. Но изпитвах огромно нежелание да го докосна. Като знаех, кой го е написал, аз добре съзнавах какво представлява той: гримоар, магическа книга на тайните.

Все пак, ако нещо можеше да ми подскаже къде се намира сега Гейлис Дънкан и какви са намеренията ѝ, то щеше да е тук. Потиснах тръпка, когато докоснах гладката корица и го пъхнах под палтото си, притиснах го с лакът и поех надолу по стълбите.

Озовах се на улицата, все още с бележника под мишница, и корицата му започна да лепне от потта ми, докато бързах да се отдалеча. Имах чувството, че пренасям бомба, нещо, към което трябва да се отнасяш с огромна предпазливост, за да не избухне.

Вървях известно време, накрая свих в градината на малък италиански ресторант с тераса близо до реката. Нощта беше хладна, но малкият калорифер стопляше достатъчно терасата. Избрах една маса и поръчах чаша кианти. Известно време просто седях и отпивах, бележникът лежеше на хартиената подложка пред мен, в сянката на кошничка с чеснови хлебчета.

Беше краят на април. Оставаха само няколко дни до Белтейн — Майския празник. Тогава аз самата бях предприела неочакваното си пътуване към миналото. Предполагах, че има някаква връзка с датата — или просто с това време от годината? Бях се върнала в средата на април, вероятно тогава порталът се отваряше. Или пък не; може би нямаше никакво значение месецът. Поръчах още една чаша вино.

Вероятно само определени хора имаха способността да проникват през бариерата, която бе непреодолима за всички други. Може би беше генетично заложено? Кой знае? Джейми не можеше да премине, а аз можех. А Гейлис Дънкан определено беше преминала или поне щеше да премине. Или пък нямаше, зависи. Мислех си за младия Роджър Уейкфийлд и леко ми призля. Реших, че няма да е зле да хапна нещо.

Посещението в института ме убеди, че където и да беше Джилиън/Гейлис, тя още не беше осъществила съдбоносния преход. Всеки, който познаваше легендите на планинците, знаеше, че Белтейн наближава; и ако планираше подобна експедиция, щеше да я предприеме тогава, нали? Но нямах представа къде е тя в момента, след като не си е у дома. Може би се криеше? Може би беше заета с някакви странни ритуални приготовления, които е научила от групата на новите друиди? В бележника вероятно щеше да има някаква следа, но само Господ знаеше.

Господ знаеше също и какви са моите собствени мотиви във всичко това; въобразявах си, че ги знам, но вече не бях сигурна. Дали не бях въвлякла Роджър в търсенето на Гейлис, защото това ми изглеждаше единствения начин да убедя Бриана? И все пак — дори да я откриехме навреме, моята цел щеше да бъде изпълнена само ако Джилиън успееше да се върне в минатото. И следователно да изгори на кладата.