Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Когато Гейлис Дънкан беше осъдена като вещица, Джейми ми каза: „Не скърби за нея, сасенак; тя беше покварена жена”. Покварена или луда, по онова време не правеха разлика. Дали не трябваше да я оставя на мира, за да посрещне собствената си съдба? Обаче навремето тя ми беше спасила живота. Каквато и да беше — или щеше да бъде — нима не трябваше да се опитам да я спася сега? И вероятно така да обрека Роджър? Какво право имах да се намесвам във всичко това?

Не става дума за право, сасенак — чух гласа на Джейми, леко нетърпелив. — Става дума за дълг. За чест.

— Чест, значи — казах на глас. — И какво точно е тя? — Сервитьорът, който носеше чинията с тортелини „Портофино”, изглеждаше стреснат.

— Моля?

— Нищо, нищо — казах аз, но бях твърде разсеяна, за да ме е грижа какво ще си помисли за мен. — Може би ще е по-добре да донесете направо бутилката.

Изядох тортелините в компанията на призраци. Накрая, подкрепена от храната и виното, избутах празната чиния настрани и отворих сивия бележник на Джилиън Едгарс.

Няма по-тъмно място от път в Северна Шотландия в безлунна нощ. Виждах проблясъците на преминаващи фарове, които очертаваха силуета на главата и раменете на Роджър. Той се беше привел напред, сякаш в очакване на опасност. Бри също седеше свита в ъгъла на седалката до мен. И тримата се бяхме отдръпнали в себе си, запечатани в малките си индивидуални джобчета от мълчание в по-голямата тишина на колата.

Бях свила юмруци в джобовете на палтото си, като несъзнателно опипвах монетите и малки боклучета; парченце от салфетка, късо моливче, малко гумено топче, което един малък пациент беше оставил на пода в кабинета ми. Палецът ми обиколи и идентифицира ръба на американска монета от двайсет и пет цента, релефното лице върху английско пени и назъбения край на ключ — ключът към кабинета на Джилиън Едгарс, който не си бях направила труда да върна в Института.

Бях се опитала да се обадя отново на Грег Едгарс, точно преди да тръгнем от имението. Изчаках дълго, но никой не отговори.

Взирах се в тъмното стъкло на прозореца до мен, но не виждах нито смътното си отражение, нито тъмните грамади на каменни стени или дърветата, покрай които преминавахме. Вместо това виждах книгите на едничката лавица в кабинета, спретнато наредени като аптекарски шишенца. А отдолу, бележникът, изпълнен с красив почерк, който стриктно излагаше заключения и заблуди, примесени с митове и наука,

Върху могъщата основа на една мечта. За всеки друг това щеше да е бъркотия от недомислени глупости или в най-добрия случай зародиш на леко тъповат роман. Само за мен това беше внимателно замислен план.

В пародия на научния метод, първият раздел на бележника беше озаглавен „Наблюдения”. Той съдържаше несвързани бележки, скици и внимателно номерирани таблици. „Положението на слънцето и луната в деня на Белтейн”, така бе озаглавена една от таблиците, и следваха повече от двеста двойки цифри. Подобни таблици съществуваха и за Хогманай и за Лятното слънцестоене, както и за Самайн [15]и Денят на Вси светии. Древните празници на огъня и слънцето, а слънцето на Белтейн щеше да изгрее утре.

Централният раздел в бележника беше озаглавен „Предположения”. Това поне беше точно, помислих си иронично. На една от страниците беше записано с четлив, наклонен почерк: „Друидите изгаряли своите жертвоприношения в ракитени клетки с човешка форма, но жертвите били убивани чрез удушаване и гърлото се прерязвало, за да се източи кръвта. Кой е необходимият елемент — огънят или кръвта?” Този хладнокръвие любопитен въпрос отново ме накара да видя ясно лицето на Гейлис Дънкан — не студентката с широко отворени очи и права дълга коса на снимката в института, а потайната, леко усмихната жена на обвинителя, с десет години по-възрастна, и много веща в употребата на билките и на тялото си, която умееше да прелъстява мъже, за да постигне целите си, и беше убила хладнокръвно пак в името на тези цели.

Последните няколко страници от бележника, озаглавени „Заключения”, ни накара да тръгнем на това нощно пътуване в навечерието на Белтейн. Свих пръсти около ключа, като от все сърце се надявах, че Грег Едгарс е чул съобщението на телефона си.

Роджър забави, обърна към изровен черен път, който минаваше в подножието на хълма, наречен Крейг на Дун.

— Нищо не виждам — каза той. Не беше говорил от толкова време, че гласът му прозвуча грубо и някак войнствено.