Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Огънят, тялото, самата нощ, внезапно изчезнаха в оглушителен шум. Роджър се озова по очи на тревата, забил трескаво пръсти в земята, в търсене на някакво познато усещане, за да не изгуби разсъдъка си. Но напразно, сетивата му като че ли не функционираха — дори земята под себе си чувстваше някак невеществена, аморфна, сякаш лежеше върху плаващи пясъци, а не върху гранит.

Ослепен от белотата, оглушен от писъка на камъка, той посягаше, мяташе диво ръце, сякаш изгубил връзка с крайниците си, съзнаващ единствено огромното притегляне и нуждата да му устои.

Не беше като преход във времето; имаше чувството, че от цяла вечност се бори с пустотата, когато най-сетне сетивата му се завърнаха. Усети, ръцете, които стискаха неговите с отчаяна сила, и задушаващата мекота на гърди до лицето си.

Слухът му постепенно се завръщаше и с него дойде и гласът, който викаше името му. Всъщност не точно името му, а го обиждаше запъхтяно.

— Идиот! Ненормалник! Събуди се Роджър, задник такъв! — Гласът ѝ беше приглушен, но той добре схвана смисъла. Посегна нагоре със свръхчовешко усилие и я хвана за китките. Претърколи се, усещаше се тромав като зараждаща се лавина, и запримигва тъпо пред мокрото от сълзи лице на Бриана Рандал. Очите ѝ тъмнееха като пещери в умиращата светлина на огъня.

Миризмата на бензин и изгоряла плът беше ужасна. Той се извърна, задави се и повърна в мократа трева. Толкова му беше зле, че дори не изпита благодарност за завръщането на обонянието си.

Избърса уста с ръкав и посегна непохватно към ръката на Бриана. Тя също се беше привела напред и трепереше.

— О, Господи! О, Боже! Мислех, че няма да успея да те спра. Ти пълзеше право към него. О, Господи!

Тя не се отдръпна, когато той я притегли към себе си, но и не отвърна на прегръдката. Просто продължи да трепери, сълзите се стичаха от широко отворените, пусти очи, а устата повтаряше като развалена плоча:

— О, Господи! О, Господи!

— Спокойно — погали я той. — Всичко ще е наред. Спокойно. — Замайването му отслабваше, макар че още се чувстваше, сякаш бе разкъсан на няколко парчета и пръснат небрежно във всички посоки.

От почерняващия предмет на земята се чуваше слабо пукане, но освен него и механичните възклицания на Бриана, тишината на нощта се завръщаше. Той запуши с ръце ушите си, сякаш да потуши ехото на онзи убийствен шум.

— И ти го чу, нали? — попита Роджър Бриана. Тя продължаваше да плаче, но кимна рязко като кукла.

— А майка ти… — започна той, все още с мъка успяваше да събере мислите си, но внезапно се изправи, защото една го навести напълно оформена.

— Майка ти! — възкликна той, сграбчи Бриана за ръцете. — Клеър! Къде е тя?

Бриана зина от ужас и се изправи. Огледа обезумяла празния кръг, където камъните с човешки ръст се мержелееха в сенките, хвърляни от угасващия огън.

— Мамо! — изпищя Бриана. — Мамо, къде си?

— Всичко ще е наред — каза Роджър, опитваше се да звучи авторитетно успокояващо. — Тя ще се оправи.

Всъщност нямаше представа дали Клеър Рандал някога ще се оправи.

Намериха я безчувствена на тревата близо до каменния кръг, бяла като изгряващата над тях луна, и единствено тъмната струйка кръв, която бавно се стичаше по разранените ѝ длани, подсказваше, че сърцето ѝ още бие. А що се отнася до ужасното спускане по хълма, когато главата ѝ висеше безжизнено на рамото му и подскачаше тромаво, докато камъните се търкаляха под краката му, а вейките дърпаха дрехите му, той предпочиташе да не си го спомня.

Слизането по склона го беше изтощило, затова Бриана, със сковано в концентрация лице и стиснала в желязна хватка волана, ги откара до имението. Отпуснат в седалката до нея, Роджър бе видял в огледалото за задно виждане последното слабо сияние на хълма зад тях, където малко, сияйно облаче се носеше като оръдеен дим — нямо свидетелство за отминала битка.

Сега Бриана се бе навела над канапето, на което майка ѝ лежеше неподвижна като фигура върху саркофаг. Роджър не беше запалил приготвените в камината дърва, а включи калорифера, на който Преподобният си топлеше краката в зимните нощи. Реотаните му сияеха в оранжево и издаваха силно, уютно жужене, което изпълваше притихналия кабинет.

Роджър седеше на табуретка до канапето, изтръпнал и отпуснат. Събра последни сили и посегна към телефона на масичката. Ръката му увисна над слушалката.

— Дали не трябва да… — Замълча и се прокашля. — Дали не трябва… да извикаме лекар? Полицията?