Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

— Естествено — обади се подразнено Бриана. — Оттук не се вижда каменният кръг.

Роджър изсумтя и продължи още по-бавно. Явно нервите на Бриана бяха опънати, но неговите също. Само Клеър изглеждаше спокойна, незасегната от общото напрежение в колата.

— Тя е тук — обади се внезапно Клеър. Роджър натисна рязко спирачките и двете жени отзад се удариха в предните седалки.

— Внимавай, идиот такъв! — сопна се яростно Бриана. Прокара ръка през косата си и я отметна от лицето си с бърз, нервен жест. После преглътна с усилие и се вгледа в мрака през прозореца.

— Къде?

Клеър кимна надясно, все още не вадеше ръце от джобовете си.

— Там има паркирана кола, точно зад онези храсти.

Роджър облиза устни и посегна към дръжката на вратата.

— Това е колата на Едгарс. Ще ида да огледам; вие стойте тук.

Бриана отвори вратата и тя изскърца протяжно на несмазаните си панти. Роджър се изчерви пред смръщения ѝ поглед в смътното сияние на лампичката в купето.

Бриана седна отново точно преди Роджър да се измъкне от колата.

— Там няма никой — докладва тя. Озърна се към върха на хълма. — Мислиш ли, че…?

Клеър закопча и последното копче на палтото си и излезе в мрака, без да отговори на въпроса на дъщеря си.

— Пътеката е насам — каза тя.

Тя ги поведе и като гледаше светлата, носеща се като призрак по склона фигура пред него, Роджър си спомни за изкачването на един друг склон, към гробището на Сейнт Килда. Изглежда, Бриана също си го спомни, защото се поколеба и той я чу да мърмори гневно под нос, но после ръката ѝ посегна към лакътя му и силно го стисна — дали окуражително, или като молба за подкрепа, Роджър не разбра. Все пак му подейства окуражително и той потупа ръката ѝ и я стисна под лакътя си. Въпреки съмненията си и определено зловещия характер на цялата експедиция, той усети вълнение, когато наближиха билото. Нощта беше ясна, безлунна и много тъмна, съвсем оскъдната звездна светлина им позволи да различат силуетите на огромните камъни в древния кръг. Тримата излязоха на заобленото било на хълма и се скупчиха заедно като изгубени овце. Роджър чуваше дъха си неестествено силно.

— Това — каза Бриана през зъби — е глупаво!

— Не, не е — отвърна той. Внезапно остана без дъх, сякаш нещо стегна силно гърдите му. — Там има светлина.

Почти не се виждаше — бе само проблясък, който бързо изчезна, — но тя го видя. Той я чу как рязко пое дъх.

Сега какво? питаше се Роджър. Да се разкрещят ли? Или това щеше да изплаши плячката им и да я накара да се разбърза? В такъв случай какво да сторят?

Видя, че Клеър внезапно поклати глава, сякаш опитваше да прогони муха. Отстъпи крачка назад от най-близкия камък и залитна към него.

Той я хвана за ръката и прошепна:

— Спокойно, спокойно — както се укротява кон. Лицето ѝ беше само бял овал на звездната светлина, но той усети тръпката, която премина през нея, като електричество по жица. Стоеше сковано, държеше я за ръката и не знаеше какво да стори.

Внезапно замириса на бензин и това го накара да се задейства. Смътно усети как Бриана вдига рязко глава, явно усетила миризмата, и се обръща към северния край на кръга.

Той пусна ръката на Клеър и тръгна през храстите и камъните към центъра на кръга, където една сгърбена черна фигура приличаше на мастилено петно върху по-светлата тъмнина на тревата.

Гласът на Клеър прозвуча зад него, силен и настоятелен, разкъса тишината.

— Джилиън!

Чу се тих съсък и нощта се озари от сияние. Замаян, Роджър отстъпи крачка назад, препъна се и падна на колене.

За миг почувства само острата болка в ретините си от ярката светлина, която скри всичко. Чу вик до себе си и усети ръката на Бриана на рамото си. Примигна с усилие, очите му сълзяха и зрението му започна да се завръща.

Между тях и огъня стоеше стройна фигура с форма на пясъчен часовник. Когато зрението му напълно се проясни, Роджър осъзна, че е облечена с дълга, бухнала пола и тясно бюстие — дрехи от друго време. Беше се обърнала заради вика и той зърна за миг широко отворени очи и светла, която се развяваше на горещината от огъня.

Той мина покрай Бриана, концентриран върху високото стройно момиче и лицето, което толкова приличаше на неговото. Тя го видя, обърна се и хукна бързо към разцепения камък в другия край на кръга. Носеше на рамото си груба брезентова торба; той чу как момичето изсумтя, когато торбата се залюля тежко и я удари в хълбока.

Тя спря за миг, протегнала ръка към скалата, и се обърна. Той можеше да се закълне, че очите ѝ спряха на него, срещнаха неговите и ги задържаха, отвъд светлината на огъня. Устата ѝ се отвори в ням вик. Тя се извъртя, леко като танцуваща искра, и изчезна в процепа на камъка.