Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Сега Роджър искаше да удуши и двамата. Клеър сигурно забеляза, че ръцете му потрепват в скута от това неустоимо желание, защото прекъсна рязко директора:

— Интересуват ни най-вече две неща — каза тя, отвори бележника, който носеше, и го опря на коляното си. Да купя бутилка шери за г-жа T. — прочете Роджър с крайчеца на окото си. — Нарязана шунка за пикника . — Искаме да знаем, първо, какво е вашето мнение за работата на госпожа Едгарс, и второ, мнението ви за нея като човек. Първото, разбира се, ще трябва да преценим сами — тя написа отметка в бележника до Да обменя пътнически чекове , — но вие имате много по-подробни впечатления, разбира се. — Доктор Макюън кимаше, вече напълно хипнотизиран.

— Да, ами… — Изпухтя леко, после се озърна към вратата, за да се увери, че е затворена, и се наведе поверително над бюрото си. — Работата ѝ… ами, що се отнася до това, мисля, че ще сте напълно доволни. Ще ви покажа някои неща, по които е работила. А другото… — Роджър си помисли, че сега ще последва поредното треперене на устната и се наведе заплашително напред.

Доктор Макюън се отдръпна рязко, изглеждаше стреснат.

— Всъщност не е кой знае какво. Просто… ами тя е много впечатлителна млада дама. Може би интересът ѝ понякога изглежда… обсесивен? — каза въпросително. Очите му се стрелкаха от Роджър към Клеър като на плъх в капан.

— А дали този силен интерес не е насочен към каменните кръгове? — попита внимателно Клеър.

— О, значи е станало ясно от документите ѝ за кандидатстване? — Директорът извади огромна мръсна носна кърпа от джоба си и попи лицето си с нея. — Да, така е. Разбира се, много хора се интересуват от тях. В тях има романтика, мистерия. Вижте само онези заблудени души на Стоунхендж в деня на лятното слънцестоене, с качулки и роби. Пеят… всякакви глупости. Не че бих сравнявал Джилиън Едгарс с…

Той продължи в същия дух, но Роджър вече не слушаше. Стана му задушно в малкия кабинет, яката го стягаше; чуваше как сърцето му бие бавно и много дразнещо в ушите.

Просто не може да бъде! — помисли си. — Абсолютно невъзможно . Да, историята на Клеър Рандал беше убедителна — ужасно убедителна. Но като гледаше как върти на пръста си този стар глупак, който нямаше представа какво е научна стипендия и не би я познал и да му я поднесат на тепсия… Тя определено го водеше за носа. Не че той, Роджър, беше толкова податлив, но…

Обзет от съмнения и плувнал в пот, той не обърна голямо внимание, когато доктор Макюън взе връзка ключове от чекмеджето си и стана да ги отведе през втора врата към дълъг коридор.

— Това са кабинетите — обясни той. Отвори една врата и разкри малка стаичка, в която се бяха събрали само тясна маса, стол и миниатюрна лавица. На масата бяха подредени папки в различни цветове. До тях Роджър видя голям бележник със сиви корици и четлив етикет — РАЗНИ. По някаква причина този почерк го накара да изтръпне.

Нещата ставаха все по-лични с всяка изминала минута. Първо снимките, сега и женският почерк. Той беше обзет от паника при мисълта, че ще се срещне с Гейлис Дънкан. Джилиън Едгарс, всъщност. Която и да беше тя.

Директорът отваряше папките, сочеше и обясняваше на Клеър, която много добре се преструваше, че разбира за какво ѝ говори. Роджър надничаше над рамото ѝ, кимаше и от време на време казваше: „Хм, много интересно”, но наклонените редове бяха напълно неразбираеми за него.

Тя е написала това — мислеше си той. — Тя е истинска. От плът и кръв, с устни и дълги мигли. И ако мине през камъните, ще изгори — тялото ѝ ще пука и ще почернява, косата ѝ ще пламне като факла. А ако не го направи… аз няма да съществувам.

Поклати силно глава.

— Не сте ли съгласен, господин Уейкфийлд? — Директорът на института го гледаше объркан.

Роджър пак поклати глава, този път от смущение.

— Не, не. Искам да кажа… просто… дали може да пийна малко вода?

— Разбира се, разбира се! Елате с мен, има чешма точно зад ъгъла, ще ви покажа. — Доктор Макюън го изведе от малката стаичка в коридора, като изразяваше несвързано своята загриженост за здравето му.

Щом излезе от клаустрофобичното кубче и се отдалечи от книгите и папките на Джилиън Едгарс, Роджър се почувства малко по-добре. Все пак мисълта да се върне пак в миниатюрната стая, където думите на Клеър за миналото ѝ като че ли отекваха в тънките стени… не. Взе решение. Клеър щеше да се оправя сама с доктор Макюън. Подмина бързо стаята, без да поглежда вътре, и излезе през вратата към бюрото на рецепционистката.