— Фиона? — Това му дойде в повече. Просто последният абсурд. Всичко друго можеше някак да повярва — проходи във времето, предателство на клановете, исторически разкрития, — но въвличането на Фиона в тази история му дойде в повече. Погледна умолително Клеър. — Кажи ми, че не говориш сериозно. Не и Фиона.
Устата ѝ потрепна в ъгълчето.
— Опасявам се, че е така — отвърна тя не без съчувствие.
— Попитах я за групата на друидите, към които е принадлежала баба ѝ. Бяха я заклели да мълчи, но аз и без това знаех доста за тях, така че… — Сви рамене, леко извинително. — Не беше трудно да я накарам да говори. Тя ми каза, че още една жена задавала въпроси. Висока светлокоса жена с поразителни зелени очи. Фиона каза, че ѝ приличала на някого — добави деликатно тя, като не го поглеждаше, — но не се сещаше на кого.
Роджър само изстена и се приведе бавно напред, докато положи чело на масата. Затвори очи, чувстваше студеното твърдо дърво под главата си.
— Фиона знае ли коя е тя? — попита той, все още затворил очи.
— Казва се Джилиън Едгарс — отговори Клеър. Стана, прекоси стаята и добави още малко уиски в чашата си. Върна се до масата. Той усещаше погледа ѝ с тила си.
— Оставям това на теб — каза тихо Клеър. — Ти ще решиш. Да я потърся ли?
Роджър вдигна глава от масата и примигна невярващо.
— Да я потърсиш? Ако… ако всичко това е истина, трябва да я намерим, нали? Ако тя отиде там, ще я изгорят жива? Разбира се, че трябва да я намериш! — избухна той. — Защо изобщо питаш?
— А ако я намеря? — попита Клеър. Сложи крехката си ръка на старата схема, вдигна очи към него и добави тихо: — Какво ще стане с теб тогава?
* * *
Той огледа безпомощно ярко осветения и претъпкан кабинет с отрупаната коркова стена и очукания стар чайник на древната дъбова маса. Солидна като… Стисна бедрата си, грубия плат на панталоните, сякаш да се увери, че и той е солиден като стола под него.
— Но… аз съм истински ! — избухна. — Не мога просто… да се изпаря!
Клеър вдигна замислено вежди.
— Не знам дали ще се изпариш. Нямам представа какво може да се случи. Вероятно просто никога няма да си съществувал? Така или иначе не бива да се тревожиш прекалено. Сигурно онази част от теб, която те прави уникален, душата ти или както искаш го наречи, вероятно ѝ е съдено да съществува така или иначе и ти пак ще си си ти, но ще се появиш в друг род. До каква степен физиката ти се дължи на предците отпреди шест поколения? Половината? Десет процента? — Тя сви рамене и устни, гледаше го внимателно. — Очите ти са от Гейли, както ти казах. Но виждам и Дугал в теб. Не в конкретни черти, макар че имаш скулите на Макензи. Бри също ги има. Не, нещо по-недоловимо е, нещо в начина, по който се движиш; грация, рязкост — не… — Поклати глава. — Не мога да го опиша, но е тук. Това нещо нужно ли ти е, за да бъдеш който си? Можеш ли да минеш и без тази частица от Дугал?
Тя се надигна тежко и за първи път, откакто я срещна, изглеждаше на годините си.
— Прекарах повече от двайсет години в търсене на отговори, Роджър, и мога да ти кажа само едно: няма отговори, само избори. Аз направих няколко и никой не може да ми каже дали са били правилни. Мастър Раймон вероятно, макар че се съмнявам; той беше човек, който вярваше в мистерии. Знаех само, че трябва да ти кажа и да оставя избора на теб.
Той взе чашата си и я пресуши.
Лето Господне хилядо деветстотин шейсет и осмо. Годината, в която Гейлис Дънкан беше минала през каменния кръг. Годината, в която тя бе тръгнала към съдбата си под онази калина на хълма близо до Леох. Незаконно дете и смърт в огъня.
Той се надигна и тръгна покрай рафтовете с книги, които опасваха кабинета. Книгите бяха изпълнени с история, тази присмехулна и променлива история.
Няма отговори, само избори.
Неспокоен, той плъзна пръсти по книгите на най-горния рафт. Те бяха за якобитското движение, за Въстанията, от петнайсета и четиридесет и пета година. Клеър беше познавала много от мъжете и жените, описани в тези книги. Беше се била и страдала с тях, за да спаси непознати за нея хора. Беше изгубила всичко, което е обичала, заради това. И накрая се бе провалила. Но изборът е бил неин, както сега щеше да е негов.
Нямаше ли някаква вероятност това да е сън, илюзия? Той се озърна към Клеър. Тя седеше облегната в креслото, със затворени очи, неподвижна, само една вена пулсираше във вдлъбнатинката на шията ѝ. Не. За миг можеше да се убеди, че всичко е измислица, но само докато я погледнеше. Колкото и да му се искаше да мисли иначе, не можеше да я погледне и да се усъмни в думите ѝ.
Читать дальше