Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Продължи да рови, мърморейки си, а Роджър се взираше над рамото на Клеър във фотографията на бюрото. Малка група хора стояха близо до един ленд роувър, а на земята около тях имаше чували от зебло и инструменти. Снимката беше импровизирана и неколцина бяха извърнати от обектива. Пръстът на Клеър докосна без колебание образа на високо момиче с дълга права светла коса, която стигаше до средата на гърба ѝ. Почука по снимката и кимна на Роджър.

— Не можеш да си сигурна — промърмори той.

— Какво, скъпи? — попита госпожа Андрюс и погледна над очилата си. — О, не говориш на мен. Добре тогава, намерих една малко по-добра. Пак не се вижда цялото лице — леко е извърната, — но пак е по-добре от другите. — Тя плесна победоносно новата снимка на бюрото пред тях.

На тази видяха по-възрастен мъж с малки очилца и същото светлокосо момиче, наведени над маса, на която бяха наредени нещо като ръждясали части на двигател според Роджър, но несъмнено бяха ценни артефакти. Косата на момичето висеше до бузата ѝ, а главата ѝ беше извърната към мъжа. Все пак малкото право носле, сладко заоблената брадичка и извивката на красивата уста ясно се виждаха. Очите ѝ гледаха надолу, скрити под дълги, гъсти мигли. Роджър едва се сдържа да не подсвирне от възхищение. Тя наистина беше истинска кукла.

Озърна се към Клеър. Тя кимна, без да каже нищо. Беше по-бледа от обичайното и той видя, че вената на шията ѝ пулсира бързо, но Клеър благодари на госпожа Андрюс съвсем спокойно.

— Да, тя е. Мисля, че бихме искали да поговорим с директора, ако е възможно.

Госпожа Андрюс погледна бързо към бялата врата зад бюрото.

— Е, ще ида да попитам, скъпа. Да му кажа ли за какво се отнася?

Роджър отвори уста, търсеше някакво обяснение, но Клеър го изпревари:

— Ние сме от Оксфорд — каза тя. — Госпожа Едгарс кандидатства за научна стипендия във Факултета по старините и в препоръките си е посочила Института. Така че, ако нямате нищо против…?

— О, разбирам — госпожа Андрюс, изглеждаше впечатлена.

— Оксфорд! Ти да видиш! Ще попитам доктор Макюън дали може да ви приеме веднага.

Тя изчезна зад бялата врата, като поспря само за леко почукване, преди да нахълта. Роджър се наведе да прошепне в ухото на Клеър:

— В Оксфорд няма Факултет по старините — изсъска той — и ти го знаеш.

— Ти го знаеш — отвърна тя — и аз го знам, както любезно изтъкна, но много хора по света не го знаят и ние току-що срещнахме един от тях.

Бялата врата започна да се отваря.

— Да се надяваме, че не е само тя — каза Роджър и избърса челото си. — И да се надяваме, че те бива в лъжите.

Клеър се изправи, усмихна се на госпожа Андрюс, която им кимна, и рече съвсем тихо на Роджър:

— Мен ли? Аз, която разчитах душите в служба на краля на Франция? — Изтупа полата си. — Това сега е нищо работа.

Роджър се поклони иронично и посочи към вратата.

— След вас, мадам.

Тя тръгна пред него, а той добави под нос:

— След вас и потоп!

Раменете ѝ се сковаха, но тя не се обърна.

За изненада на Роджър, наистина се оказа лесно. Не знаеше дали се дължи на уменията на Клеър, или на разсеяността на доктор Макюън, но той не се усъмни в думите им. Като че ли не му хрумна, че е крайно необичайно Оксфорд да изпраща разузнавачи чак до пущинаците на Инвърнес, за да разпитват за миналото на потенциален стипендиант. Изглежда, доктор Макюън си имаше други грижи и може би в момента не мислеше съвсем ясно.

— Ами… да, госпожа Едгарс определено има остър ум. Много остър — каза той, сякаш да убеди себе си. Беше висок, слаб мъж с дълга горна устна като на камила, която потрепваше, докато той колебливо търсеше всяка следваща дума.

— А вие… а тя… дали… — Замълча, устната потрепери и: — А вие срещнали сте се с нея?

— Не — каза Роджър и го огледа с известна строгост. — Нали затова питаме за нея.

— Мислите ли… — Клеър замълча деликатно и подканващо — мислите ли, че комитетът трябва да знае нещо конкретно, доктор Макюън? — Наведе се напред и отвори широко очи. — Нали разбирате, че подобни проучвания са напълно конфиденциални. Но е много важно да бъдем добре информирани; все пак отговаряме пред важни хора. Пред министерството.

На Роджър много му се искаше да я удуши, но доктор Макюън кимна мъдро и устната силно затрепери.

— Да, да, уважаема госпожо. Да, разбира се. Министерството. Напълно разбирам. Да, да. Е, аз… хм, вероятно… не бих искал неволно да ви подведа. Това е прекрасен шанс, без съмнение.