Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Роджър се наведе над схемата, после погледна Клеър със замислени зелени очи.

— Тук ли? Уилям Бъкли Макензи, роден хиляда седемстотин четиридесет и четвърта, син на Уилям Джон Макензи и Сара Инес. Умрял хиляда седемстотин осемдесет и втора година.

Клеър поклати глава.

— Той е умрял през четиридесет и четвърта, на два месеца, от едра шарка. — Погледна го и златните очи срещнаха неговите с такава сила, че той изтръпна. — Ти не си първото осиновено дете в това семейство — каза тя. — Той се нуждаеше от дойка. Майка му беше мъртва, затова го дадоха на семейство, което беше загубило детето си. Дадоха му името на мъртвото дете — често се случваше, — а и вероятно не са искали да привличат вниманието към произхода му, когато го впишат в енорийския регистър. Все пак то е било кръстено при раждането, нямало е нужда да се прави отново. Колъм ми каза къде са го дали.

— Синът на Гейлис Дънкан — изрече той бавно. — Детето на вещицата.

— Точно така. — Тя се взираше внимателно в него, наклонила глава настрани. — Разбрах го още щом те видях. Заради очите. Имаш нейните очи.

Роджър седна, внезапно целият изстина, въпреки че лавицата блокираше течението, а запаленият отново огън гореше в камината.

— Сигурна ли си? — попита той, но разбира се, че беше сигурна. Ако не си беше измислила всичко като сложна заблуда на един болен ум. Погледна я, тя седеше невъзмутимо с уискито в ръка, напълно спокойна.

Болен ум? Доктор Клеър Бюшамп, завеждащ отделение на голяма, уважавана болница? Да е побъркана, луда? По-лесно му беше да повярва, че той е откачил. Всъщност вече започваше да го вярва.

Пое дълбоко дъх и сложи ръце върху фамилното дърво, за да скрие името на Уилям Бъкли Макензи.

— Е, интересно е и предполагам, си доволна, че ми каза. Но това не променя нищо, нали? Освен че вече мога да откъсна горната половина на тази генеалогия и да я захвърля. Все пак не знаем откъде се е появила Гейлис Дънкан, нито кой е баща на детето ѝ. Ти като че ли си сигурна, че не е бедният Артър.

Клеър поклати глава.

— О, не, не беше Артър Дънкан. Беше Дугал Макензи. Точно затова я убиха. Не заради вещерство. Колъм Макензи не можеше да позволи да се разчуе, че брат му е прелюбодействал със съпругата на обвинителя. А и тя искаше да се омъжи за Дугал; сигурно е заплашвала Макензи, че ще разкрие истината за Хамиш.

— Хамиш? О, синът на Колъм. Да, спомням си. — Роджър потърка челото си. Главата му започваше да се мае.

— Не е син на Колъм — поправи го Клеър. — А на Дугал. Колъм не можеше да има деца, но Дугал можеше — и имаше. Хамиш беше наследникът на клана Макензи. Колъм беше готов да убие всеки, който го застрашава. И го направи.

Тя пое дълбоко дъх.

— А това ни води до втората причина, поради която ти разказах тази история.

Роджър зарови ръце в косата си, беше се втренчил в масата, където линиите на фамилното дърво се гърчеха като змии и стрелваха езици между имената.

— Гейлис Дънкан — каза тя дрезгаво — имаше белег от ваксинация. И точно затова се върнах сега в Шотландия. Когато заминах с Франк, се заклех, че никога няма да се върна. Знаех, че не мога да забравя, но можех да погреба онова, което знаех; можех да стоя далеч и никога да не опитам да разбера какво се е случило, след като си тръгнах. Като че ли поне това можех да сторя за тях — за Франк и за Джейми. И за бебето, което чаках. — Стисна здраво устни за миг. — Но Гейли ми спаси живота в Крейнсмюир. Тя вероятно така или иначе беше обречена и мисля, че го знаеше. Но се лиши от всякакъв шанс, за да ме спаси. И ми остави съобщение. Дугал ми го даде в една пещера в Северна Шотландия, когато ми каза новината, че Джейми е в затвора. „Мисля, че ще е възможно, но не знам.” И четири цифри — едно, девет, шест и осем.

— Хиляда деветстотин шейсет и осма — каза Роджър с усещането, че всичко това е сън. Сигурно скоро щеше да се събуди. — Тази година. Какво е имала предвид?

— Да се върнеш. През камъните. Не беше опитвала, но мислеше, че бих могла. И беше права, разбира се. — Клеър се извърна и взе уискито си от масата. Вгледа се в Роджър през ръба на чашата, очите ѝ бяха с цвета на течността в нея. — Сега е хиляда деветстотин шейсет и осма; годината, от която е тръгнала. Но мисля, че още не го е направила.

Чашата се изплъзна от ръката на Роджър и той едва я хвана навреме.

— Какво… тук? Но тя… защо, няма как да знаеш… — Заекваше, мислите му се объркаха напълно.

— Не зная — изтъкна Клеър. — Така мисля. Почти съм сигурна, че беше шотландка, а има голяма вероятност да е някъде от Северна Шотландия. Макар че има много каменни кръгове, знаем, че Крейг на Дун е проход — за онези, които могат да го използват. Освен това — добави, сякаш изричаше последния аргумент — Фиона я е видяла.