Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Тя започна да му задава въпроси, колебливо и плахо. Той им отговаряше също толкова колебливо и на свой ред задаваше въпроси. Като че ли свободата да говори след толкова години пазене на тайната ѝ действаше като опиат, както и Роджър, който я слушаше с интерес. Когато стигнаха до железопътния мост, тя вече беше възвърнала жизнеността и силата си.

— Той беше просто един глупак, пияница, слаб, глупав човек — заяви тя разпалено. — Те всички бяха глупаци — Лохиел, Гленгари и останалите. Пиеха твърде много и се изпълваха с глупавите мечти на Чарли. Приказките не струват нищо, Дугал беше прав — лесно е да си смел над чаша с ейл в топла стая. Оглупели от пиенето, после бяха твърде горди, за да се откажат. Биеха хората си и ги заплашваха, подкупваха ги, подмамваха ги — поведоха ги към кървавата баня… само заради чест и слава.

Тя изсумтя и замълча. После внезапно се засмя.

— Но знаеш ли кое беше най-смешното? Онзи нещастен глупак и неговите алчни, тъпи помощници; и глупавите мъже, които заради едната чест не можаха да се откажат… те имаха една дребна добродетел; те вярваха. И странното е, че точно тя надживя глупостта, некомпетентността, страха и пиянското перчене; защото те си отидоха. Всичко, което остана сега на Чарлс Стюарт и хората му, е славата, която те търсеха, но така и не намериха.

— Вероятно Раймон беше прав — добави по-меко тя, — единствено същността на нещата има значение. Когато времето съблече всичко останало, само твърдите кости остават.

— Предполагам, че сигурно таиш някаква горчивина към историците — намеси се Роджър. — Към всички, които са схванали това погрешно и са го превърнали в герой. Искам да кажа, че из цяла Северна Шотландия ще видиш Хубавия принц по кутии за бисквити и сувенирни чаши за туристите.

Клеър поклати глава, взираше се в далечината. Вечерната мъгла се сгъстяваше, от листата на храстите отново покапа вода.

— Не, не историците. Не те. Най-голямото им престъпление е, че си мислят, че знаят какво се е случило, а всъщност разполагат само с онова, което времето е избрало да остане — повечето си мислят онова, което се очаква да мислят, и рядко някой вижда какво се е случило наистина зад мъглата от артефакти и документи.

В далечината се носеше слаб тътен. Вечерният пътнически влак от Лондон. Роджър чуваше свирката му от къщата в ясни вечери.

— Не, вината е на хората на изкуството — продължи Клеър. — Писателите, певците, разказвачите на истории. Те взимат миналото и го пресъздават както им харесва. Те могат да превърнат един глупак в герой, един пияница в крал.

— Значи всички са лъжци, така ли? — попита Роджър. Клеър сви рамене. Въпреки хладния въздух тя беше свалила сакото си, памучната риза лепнеше от влагата по фината ключица и лопатките на раменете ѝ.

— Лъжци? — попита тя. — Или магьосници? Виждат ли те костите в прахта на земята; виждат ли есенцията на онова, което е било, и обличат ли я с нова плът, така че тромавият звяр да се възроди като величествено чудовище?

— А не бива ли да го правят? — попита Роджър. Железопътният мост потрепери, когато Летящият шотландец премина през стрелката. Белите букви се разтресоха от вибрацията — СВОБОДНА ШОТЛАНДИЯ.

Клеър се вгледа в тях, лицето ѝ беше озарено от звездната светлина.

— Ти още не разбираш, нали? — Беше подразнена, но леко дрезгавият глас не се повиши. — Ти не знаеш защо. Ти не знаеш, аз не знам и никога няма да разберем. Не разбираш ли? Ти не знаеш, защото не знаеш какъв е краят — край няма да има. Не можеш да кажеш „това събитие” е било „неизбежно” да се случи и заради него се е случило всичко останало. Онова, което Чарлс причини на народа на Шотландия — това ли е трябвало да се случи? Така ли е трябвало да стане и всъщност истинското предназначение на Чарлс е било да се превърне в това, което е сега — в икона, в символ? Без него щеше ли Шотландия да търпи двеста години съюз с Англия и все пак — все пак — махна с ръка към кривите букви над нея — да запази своята идентичност?

— Не зная! — възкликна Роджър. Трябваше да вика, защото светлините вече се приближаваха и влакът затрещя по моста над тях.

Последва цяла минута рев и трясък, земетръсен шум, който ги прикова на местата им. После влакът най-сетне отмина и трясъкът отслабна до самотен вой, когато червената светлина на последния вагон изчезна в далечината.

— Точно там е въпросът, нали? — каза тя и се извърна. — Никога не знаеш , но въпреки това трябва да действаш.