Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Клеър отвори уста, но я затвори. Взираше се с изумление в дъщеря си. В напрегнатото тяло, в широките скули. Роджър знаеше, че Клеър ги е виждала много пъти преди — но не в Бриана.

Така рязко, че и двамата потрепнаха, Бриана се завъртя, грабна пожълтелите изрезки от писалището и ги хвърли в огъня. После взе ръжена и замушка яростно въглените, без да я е грижа за дъжда от искри, които полетяха от камината и засъскаха около ботушите ѝ.

След това се извърна от бързо почерняващите хартии, опря крак на камината и извика на майка си:

— Кучка! Мразила си ме, така ли? Е, и аз те мразя! — Вдигна ръжена и Роджър инстинктивно се напрегна, готов да скочи към нея. Но тя се обърна и го запрати към високия прозорец, чиито черни от нощта стъкла отразиха образа на пламтяща жена миг преди да се чуе трясъкът и да се превърнат в празна чернота.

Тишината в кабинета беше оглушителна. Роджър беше скочил към Бриана, но стоеше вкаменен насред стаята. Погледна ръцете си, не знаеше какво да прави с тях, после към Клеър. Тя седеше съвсем неподвижно в креслото, като замръзнало в сянката на хищна птица животно.

След няколко секунди Роджър отиде до писалището и се облегна на него.

— Не знам какво да кажа.

Устните ѝ потрепнаха леко.

— Аз също.

Още няколко минути изминаха в мълчание. Старата къща проскърцваше и се наместваше около тях, слабо дрънчене на съдове долиташе по коридора от кухнята, където Фиона приготвяше вечеря. Шокът и объркването вече напускаха Роджър, заменяше ги нещо друго, което не разбираше съвсем. Ръцете му бяха ледени, той ги потърка в краката си и усети топлата грапавина на рипсеното кадифе.

— Аз… — замълча и поклати глава.

Клеър пое дълбоко дъх и той осъзна, че тя помръдва за първи път след излизането на Бриана. Очите ѝ бяха ясни и открити.

— Вярваш ли ми?

Роджър я погледна замислено.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна накрая.

Тя се усмихна.

— И Джейми така каза, когато го попитах откъде смята, че съм дошла.

— Разбирам го. — Роджър се поколеба, после взе решение, стана от писалището и тръгна през стаята към нея. — Може ли? — Коленичи пред нея, хвана отпуснатата ѝ ръка и я обърна към светлината. Внезапно си помисли, че винаги можеш да различиш истинската слонова кост от изкуствената, защото истинската е топла. Дланта в ръката му беше нежно розова, но лекото очертание във формата на буквата „J” в основата на палеца бе бяло като кост.

— Това не доказва нищо — каза тя, гледаше лицето му. — Може да съм го направила сама.

— Но не си, нали? — Той положи внимателно ръката в скута ѝ, сякаш беше крехък артефакт.

— Не съм, но не мога да го докажа. Перлите — вдигна ръка към проблясващата огърлица на шията си, — те са истински, това може да се докаже. Но не и откъде съм ги взела.

— А портретът на Елън Макензи… — започна той.

— Пак същото. Съвпадение. Нещо, на което се основават моите заблуди. Лъжите ми. — В гласа ѝ имаше горчива нотка, макар че говореше спокойно. По бузите ѝ беше избила червенина и тя вече не бе така скована. Сякаш статуя оживяваше.

Роджър се изправи. Тръгна бавно напред-назад през стаята, като прокарваше ръка през косата си.

— Но за теб е важно, нали? Много важно.

— Да. — Тя стана и отиде до писалището, където лежеше папката с проучването му. Сложи почтително ръка върху нея, сякаш върху надгробна плоча. Вероятно за нея беше такава.

— Трябваше да зная. — Гласът ѝ потрепери леко, но тя вирна брадичка. — Трябваше да зная дали е успял — дали е спасил хората си, — или се пожертва за нищо. И трябваше да кажа на Бриана. Дори да не вярва, дори никога да не повярва. Джейми е неин баща. Трябваше да ѝ кажа.

— Да, разбирам. Не си могла да го направиш, докато доктор Рандал, твоят съп… искам да кажа Франк — поправи се изчервен — е бил жив.

Тя се усмихна леко.

— Да, Франк ми беше съпруг. Беше такъв много години. И Бри е права донякъде — той беше неин баща, също като Джейми. — Погледна към ръцете си, разпери пръсти и светлината засия по двата венчални пръстена — сребърен и златен.

— Пръстенът — каза той и застана пак до нея. — Сребърният. Има ли на него знак на майстора? Някои шотландски майстори на сребро от осемнайсети век са оставяли знака си. Няма да е категорично доказателство, но все ще е нещо.

Клеър се сепна. Лявата ѝ ръка покри защитно дясната, пръстите потъркаха широката сребърна халка с шотландския мотив и цвета на магарешки бодил.

— Не зная. — На бузите ѝ се появи лека розовина. — Не съм го гледала от вътрешната страна. Никога не съм го сваляла. — Завъртя бавно пръстена на ставата. Пръстите ѝ бяха тънки, но от дългото носене пръстенът беше оставил отпечатък в плътта.