Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

— Винаги съм харесвала Балмерино — прошепна тя. — А Старата лисица? Лорд Ловат? Сянката на секира…

— Да. — Той погали несъзнателно гладката обложка на книгата, сякаш четеше думите на брайлова азбука. — Той бил съден за измяна и обезглавен. Всички източници твърдят, че посрещнал смъртта с огромно достойнство.

Сцената проблесна в ума му и той започна да цитира Хогарт по памет:

— „Докато преминаваше през крещящата и ликуваща тълпа от англичани по пътя към Тауър, старият вожд на клана Фрейзър изглеждаше нехаен и безразличен към дъжда от камъни, които прелитаха покрай главата му, и дори запази чувството си за хумор. Когато една старица изкрещя: „Ще ти отсекат главата, дърт шотландски пръч!”, той се наведе от прозореца на каретата и извика весело: „Така ще стане, грозна дърта английска кучко!”

Тя се усмихваше, но между устните ѝ излезе нещо средно между смях и стон.

— Сигурна съм, че го е казал, проклетото старо копеле.

— Когато го водели към дръвника — продължи предпазливо Роджър, — поискал да огледа острието и заръчал на палача да си свърши добре работата. Казал му: „Направи го като хората, защото иначе много ще се ядосам.”

Сълзи се спускаха от затворените ѝ клепачи и светеха като скъпоценни камъни на светлината на огъня. Той пристъпи към нея, но тя го усети и поклати глава със затворени очи.

— Всичко е наред. Продължавай.

— Това беше почти всичко. Някои от тях са оцелели. Лохиел избягал във Франция. — Внимаваше да не спомене брат му, Арчибалд Камерън. Докторът беше обесен, изкормен и обезглавен в Тайбърн, сърцето му бе изтръгнато и хвърлено в пламъците. Тя като че ли не забеляза този пропуск.

Той бързо приключи с разказа си и я погледна. Вече не плачеше, но беше свела глава и гъстите къдрици криеха изражението ѝ.

Роджър помълча, после стана и я хвана твърдо за ръката.

— Ела! Трябва ти свеж въздух. Спря да вали, да излезем.

Въздухът беше свеж и хладен, почти опияняващ след задухът в кабинета на Преподобния. Силният дъжд бе спрял по залез и сега, в ранната вечер, само капките, които се стичаха от дървета и храсти, напомняха за пороя.

Изпитах огромно облекчение да изляза от къщата. Бях се страхувала толкова дълго от това, а вече беше свършило. Дори ако Бри никога… не, щеше. Можеше да отнеме много време, но със сигурност щеше да разбере истината. Трябваше; тя я гледаше всяка сутрин от огледалото; тя течеше във вените ѝ. Вече ѝ бях казала всичко и ми олекна на душата, която се беше изповядала, беше се освободила от бремето си, макар че наказанието още предстоеше.

Като да родиш, помислих си. Преминаваш през огромно усилие и разкъсваща болка и знаеш, че те очакват безсънни нощи и изтощителни дни. Но сега, в този благословен, спокоен миг, душата ми се изпълва единствено от еуфория и не оставя място за опасения. Дори мъката за мъжете, които бях познавала, беше притъпена, смекчена от звездите, които сияеха през накъсаните облаци.

Нощта беше влажна от дъжда и гумите на колите по главния път съскаха по мокрия асфалт. Роджър ме поведе надолу по склона зад къщата, после нагоре, покрай малка, покрита с мъх полянка, и пак надолу — където пътека се виеше към реката. Над реката минаваше черен железопътен мост, а в края на пътеката имаше метална стълба, закачена за една от опорите. Някой беше написал с бял спрей и разкрачени букви: СВОБОДНА ШОТЛАНДИЯ.

Въпреки мъката от спомените аз усетих покой, или поне нещо подобно. Бях свършила най-трудната част. Бри вече знаеше коя е. Отчаяно се надявах, че ще ми повярва след време — не само заради себе си, но и заради мен. Дори пред себе си не бях готова да призная, че искам да имам с кого да си спомням за Джейми; човек, с когото да говоря за него.

Изпитвах огромна умора, психическа и физическа. Но изправих отново гръб и пришпорих тялото си отвъд пределите му, както много пъти досега. Скоро, обещах на ставите си, на измъчения си ум, на прясно разкъсаното сърце. Скоро ще мога да си почина. Щях да седна в малкия уютен салон в пансиона, сама с огъня и моите призраци. Тогава щях скърбя за тях на спокойствие, щях да позволя на умората да се излее със сълзите и накрая щях да потърся временната забрава на съня, в който можех отново да ги срещна живи.

Но още не. Трябваше да направя още нещо, преди да заспя.

Известно време вървяха мълчаливо, чуваше се само далечният трафик и по-близкото плискане на реката в бреговете ѝ. Роджър не искаше да започва разговор, не искаше да ѝ напомня за неща, които би желала да забрави. Но шлюзовете бяха отворени и вече нямаше как да задържат прилива.