Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Тя се вгледа в него, после го донесе на масата. Застана до Роджър и наклони сребърната халка към светлината на настолната лампа.

— Има някакви думи — каза учудено. — Не знаех, че той… О, Господи! — Пръстенът се плъзна от ръката ѝ и изтрака на масата. Роджър бързо го взе и тя се извърна, притискаше юмруци към корема си. Той знаеше, че тя не иска да вижда лицето ѝ; беше изгубила напълно контрола, поддържан през целия ден и сцената с Бриана.

Постоя така, завладян от огромно неудобство. Имаше ужасното чувство, че се натрапва в интимност, по-дълбока от всичко, което познаваше, но не знаеше какво друго да стори, затова вдигна малкия метален пръстен към светлината и прочете думите вътре:

Да ми басиа миле…

Но заговори Клеър не той. Гласът ѝ трепереше, може ми тя плачеше, но скоро го овладя отново. Не можеше иначе; силата на онова, което за миг беше освободила, щеше да я унищожи.

— Това е Катул. Част от любовна поема. Хю… Хю Мънро ми я подари на сватбата, увита около къс кехлибар с водно конче в него. — Ръцете ѝ още бяха свити в юмруци и тя ги отпусна до тялото си. — Не мога да го кажа цялото, но знам една част. — Гласът ѝ укрепваше, но тя още стоеше с гръб към Роджър. Малкият сребърен пръстен сияеше на дланта му, още пазеше топлината на пръста ѝ.

Тя се извърна и преведе:

— …и нека любовните целувки да пърхат на устните ни и да разкажат истории за още хиляди, стотици, и стотици хиляди…

Тя остана неподвижна, после бавно извърна лице към него. Бузите ѝ бяха зачервени и мокри, миглите ѝ се бяха слепили, но беше някак неестествено спокойна.

— Още хиляди, стотици, и стотици хиляди — каза тя и направи опит да се усмихне. — Но няма знак на майстора. Така че и пръстенът не е доказателство.

— Напротив. — Роджър имаше чувството, че нещо запушва гърлото му, и се прокашля. — Това е абсолютно доказателство. За мен.

Нещо светна в дълбините на очите ѝ и усмивката стана истинска. Тогава сълзите най-сетне рукнаха, защото тя окончателно изгуби контрол.

— Съжалявам — каза накрая. Седна на дивана, опря лакти на коленете си и зарови лице в една от огромните бели носни кърпи на Преподобния. Роджър седна съвсем близо до нея. Тя изглеждаше малка и уязвима и той искаше да я погали по пепелявокестенявите къдрици, но не смееше.

— Не съм предполагала… не ми е хрумвало — каза тя и пак си издуха носа. — Не знаех колко много би означавало за мен някой да ми повярва.

— Дори да не е Бриана?

Тя изкриви леко лице, приглади косата си с ръка и се изправи.

— За нея беше шок. Естествено, как би могла… тя много обичаше баща си. Франк — добави бързо. — Знаех, че отначало може би няма да го приеме, но… ако има време да помисли, да задава въпроси… — Гласът ѝ затихна и раменете на белия ленен костюм увиснаха под тежестта на тези думи.

Сякаш да се разсее, тя погледна към масата, където лежеше купчината книги с лъскави корици.

— Странно е, нали? Да живееш двайсет години с човек, който изучава якобитите, и толкова да те е страх какво можеш да научиш, че да не смееш да отвориш някоя от книгите му. — Поклати глава, още се взираше в тях. — Не знаех какво се е случило с повечето от тях, не можех да понеса да узная. Аз познавах тези мъже; не можех да ги забравя, но можех да ги заровя дълбоко и да бягам от спомена. За известно време.

Сега това време беше свършило и друго започваше. Роджър взе книга от купчината и я претегли на ръката си, сякаш да претегли отговорността, с която се нагърбваше. Сигурно това поне щеше да я разсее от мислите за Бриана.

— Искаш ли да ти кажа? — попита я тихо.

Тя се колеба дълго, но после кимна бързо, сякаш се страхуваше да не се откаже.

Той облиза сухите си устни и започна да говори. Не му трябваше да поглежда книгата; тези факти бяха известни на всеки учен, който се занимаваше с този период. Все пак той държеше книгата на Франк Рандал до гърдите си като щит.

— Франсис Таунсенд. Човекът, който е завзел Карлайл за Чарлс, бил пленен, съден за измяна, обесен и изкормен.

Замълча, но тя и без това вече беше твърде бледа, едва ли можеше да пребледнее повече. Седна до масата срещу него, неподвижна като колона от сол.

— Макдоналд от Кепок влязъл в битката при Калоден пеша, заедно с брат си Доналд. И двамата били убити от английската артилерия. Лорд Килмарнок паднал в битката, но лорд Анкръм, който оглеждал ранените, го познал и го спасил от хората на Къмбърланд. Не било голяма услуга, защото следващия август го обезглавили на Тауър Хил заедно с Балмерино. — Поколеба се. — По-малкият син на Килмарнок също умрял на бойното поле. Тялото му не е намерено.