Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Внезапно разпери ръце и сви пръсти така, че пръстените ѝ проблеснаха.

— Когато станеш лекар, научаваш това. Не в университета — а когато докосваш хората, за да ги излекуваш. Много от тях са извън достъпа ти. Много от тях никога няма да докоснеш, никога няма да откриеш есенцията им и те ще се изплъзнат през пръстите ти. Но не можеш да мислиш за тях. Можех да направиш само едно — едно, — да се опиташ да сториш нещо за този пред теб. Да действаш, сякаш този пациент е единственият на света — защото иначе ще изгубиш и него. Един по един, само това можеш да сториш. И се научаваш да не се отчайваш за всички онези, на които не можеш да помогнеш, и просто да правиш всичко по силите си.

Тя се обърна към него, лицето ѝ бе измъчено от умората, но очите светеха с дъждовната светлина, в косата ѝ блестеше влага. Ръката ѝ се отпусна на ръката на Роджър, подтикваща като вятър, който изпълва платно.

— Да се връщаме в къщата, Роджър. Трябва да ти кажа нещо.

Клеър мълчеше по пътя към имението и не отвръщаше на плахите въпроси на Роджър. Тя отказваше да го хване под ръка, вървеше сама, със сведена в размисъл глава. Не се опитваше да вземе решение, вече го беше взела. Мислеше какво да каже.

Той също се питаше. Тишината му даде отдих от вълненията през деня — достатъчно за да се запита защо Клеър реши да го включи във всичко това. Лесно можеше да каже и сама на Бриана, дори беше искала да го направи така. Нима толкова се страхуваше от реакцията ѝ, че не искаше да се изправи сама пред нея? Или пък е решила, че той, както и стана, ще ѝ повярва, и затова го е включила като застъпник на нейната истина?

Любопитството му достигаше пика си, когато стигнаха имението. Все пак трябваше първо да свършат нещо — заедно разтовариха една от най-високите лавици и я избутаха пред строшения прозорец, за да спрат притока на студения нощен въздух.

Зачервена от усилието, Клеър седна на дивана, докато той наливаше уиски до малката масичка с напитки в ъгъла. Когато госпожа Греъм беше жива, винаги носеше напитките на табла със салфетки и бисквити. Фиона с радост би правила същото, но Роджър предпочиташе да си налива сам питието.

Клеър му благодари, отпи от чашата, остави я и се вгледа в него. Беше изморена, но овладяна.

— Сигурно се чудиш защо исках да чуеш цялата тази история — каза тя, както винаги сякаш умееше да чете мисли. — Има две причини. Втората ще ти кажа сега, а колкото до първата — мисля, че ти имаше право да чуеш всичко това.

— Какво право?

Златните очи гледаха прямо и смущаващо като лишен от всякакво коварство поглед на леопард.

— Същото като на Бриана. Правото да знаеш кой си. — Тръгна през стаята към отсрещната стена. Тя беше покрита с корк от пода до тавана И наслоена с пластове снимки, графики, бележки, визитни картички, стари енорийски графици, резервни ключове и всякакви други неща.

— Спомням си тази стена — усмихна се Клеър и докосна снимка от награждаване в местното начално училище. — Баща ти свалял ли е изобщо нещо от нея?

Роджър поклати глава.

— Не мисля. Винаги казваше, че няма да намери нищо, ако ги прибере в чекмеджетата; ако нещо беше важно, той искаше да му е пред очите.

— Значи сигурно е още тук. Той го смяташе за важно.

Вдигна ръка и започна да разравя с пръст застъпващите се пластове, леко отделяше пожълтелите хартии.

— Това е, струва ми се — прошепна след известно ровене. Посегна дълбоко под бележки за проповеди и квитанции от автомивки, извади един лист и го сложи на писалището.

— Това е фамилното ми дърво — каза изненадано Роджър.

— Не съм го виждал от години. И без това не му обърнах внимание навремето. Ако ще ми казваш, че съм осиновен, вече го знам.

Клеър кимна към схемата.

— Да, точно затова баща ти — господин Уейкфийлд — направи тази схема. Искаше да се увери, че ще си запознат с истинското си семейство, макар че ти даде своето име.

Роджър въздъхна, мислеше за Преподобния и за малката снимка със сребърна рамка на бюрото му, от която се усмихваше непознат тъмнокос млад мъж с униформа от Кралските военновъздушни сили от Втората световна война.

— Да, зная и това. Истинското ми име е Макензи. Ти сега ще ми кажеш, че имам връзка с някой Макензи, когото… си познавала? Не виждам нито едно от тези имена в схемата.

Клеър сякаш не го чу, прокара пръст по начертаните на ръка линии на генеалогията.

— Господин Уейкфийлд много държеше на точността — прошепна тя, сякаш на себе си. — Той не би искал да допусне грешка. — Пръстът ѝ спря на страницата. — Ето. Тук е грешката. Под нея — пръстът се плъзна надолу — всичко е вярно. Родителите, бабите и дядовците, прабабите и дядовците са верни, но не и нагоре. — Плъзна пръст нагоре.