Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

— Аз ще проникна с взлом в института — заяви тя спокойно. — Искам онзи бележник.

След като Клеър се извини и каза, че трябва да се погрижи за „нещо” — Роджър потрепери само леко — той и Бриана тръгнаха към кръчмата, но после решиха да отложат вечерята, защото вечерта беше неочаквано приятна. Тръгнаха по тясната алея покрай река Нес и той напълно забрави притесненията си заради удоволствието от компанията на Бриана.

Отначало говореха предпазливо и избягваха спорните теми. После разговорът се насочи към работата на Роджър и ставаше все по-оживен.

— И откъде знаеш толкова много за това? — попита той, като я прекъсна насред изречение.

— От татко — отвърна тя. Изрече „татко” предпазливо, сякаш се опасяваше, че той ще каже нещо. — От истинския ми баща — добави натъртено.

— Разбира се — отвърна тихо Роджър и пренебрегна предизвикателството. Имаме много време за това, моето момиче, помисли си цинично. Но няма аз да съм този, който ще падне в капана.

Надолу по улицата се виждаше светлината в прозореца на къщата на Едгарс. Значи плячката беше в бърлогата си. Той изпита неочакван прилив на адреналин при мисълта за предстоящия сблъсък.

Адреналинът обаче беше удавен от прилив на стомашни сокове, които се освободиха, щом двамата влязоха в ухаещата на овчарски пай кръчма. Разговорът беше дружески и на общи теми заради неизреченото споразумение да не споменават за сцената в имението от предишния ден. Роджър беше забелязал хлада в отношенията между Клеър и дъщеря ѝ, преди да остави Клеър до пиацата на такситата. Седнали една до друга на задната седалка, те приличаха на две враждуващи котки — опънали назад уши, с потрепващи опашки, но избягващи да срещнат погледите си, за да не се стигне до схватка.

След вечеря Бриана взе палтата им, докато той плащаше сметката.

— Това за какво е? — попита тя, когато забеляза бутилката уиски в ръката му. — Да не планираш запой?

— Запой ли? — усмихна ѝ се той. — Започваш да се учиш, а? И какво още научи от лингвистичните си занимания?

Тя сведе очи в преувеличена свенливост.

— Ами в Щатите има един танц, който се нарича шаг. Но сигурно няма да искаш да го изпълниш с мен тук.

— Не и ако не настояваш — отвърна той. И двамата се засмяха, но му се стори, че червенината по бузите ѝ се засили, и той толкова се развълнува, че преметна палтото на ръката си, вместо да го облече.

— Е, ако изпиеш достатъчно от това , всичко е възможно — каза тя, като посочи бутилката с дяволита усмивка. — Само че е ужасно на вкус.

— Вкусът се наследява, моме — информира я Роджър. — Само шотландците се раждат с него. Ще ти купя една бутилка, за да тренираш. Тази е за подарък — обещал съм я. Искаш ли да дойдеш с мен, или да ида по-късно? — попита той. Не знаеше дали иска тя да идва с него, но усети прилив на щастие, когато Бри кимна и облече палтото си.

— Разбира се, защо не?

— Добре. — Той посегна и внимателно обърна яката ѝ на раменете. — Наблизо е, да повървим, става ли?

Нощем кварталът изглеждаше малко по-добре. Мракът скриваше овехтялостта на къщите, а светлините, които сияеха от прозорците към малките предни градинки, придаваха на улицата известен уют.

— Няма да се бавим — каза Роджър на Бриана, когато натисна звънеца. Не знаеше на какво да се надява. Първият му страх отмина, когато вратата се отвори. Вътре имаше някой и този някой беше още в съзнание.

Едгарс явно беше прекарал следобеда в компанията на една от бутилките, наредени по бюфета зад него. За щастие сега не сметна посетителите си за натрапници. Присви очи, когато Роджър се представи.

— Братовчед на Джили? Не знаех, че има братовчед.

— Ами, има — каза Роджър, одързостен от топлия прием. — Аз съм. — Щеше да се оправя със самата Джилиън, когато я срещнеше. Ако я срещнеше.

Едгарс примигна веднъж-дваж, после потърка възпаленото си око с юмрук, сякаш за да настрои видимостта му. Очите се фокусираха с известна трудност върху Бриана, която стоеше зад Роджър.

— Тя коя е?

— Ами… приятелката ми — импровизира Роджър. Бриана го изгледа с присвити очи, но си замълча. Явно вече усещаше, че нещо не е наред, но тръгна след него, когато Грег Едгарс отвори вратата да ги пусне вътре.

Апартаментът беше малък и претъпкан, с мебели втора употреба. Миришеше на цигари и неизхвърлен боклук, остатъци от готова храна за вкъщи бяха пръснати небрежно по всяка повърхност в стаята. Бриана погледна косо Роджър, погледът ѝ казваше: „Чудесно роднини имаш” и той сви леко рамене. Не съм виновен аз. Домакинята явно не си беше у дома, и то от известно време.