Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Госпожа Андрюс се вгледа в него, очилата ѝ сияеха от загриженост и любопитство.

— Скъпи господин Уейкфийлд. Не ви ли е добре? — Роджър прокара ръка по лицето си; сигурно беше пребледнял. Усмихна се леко на пълничката дребна секретарка.

— Не, много благодаря. Вътре ми стана топло, ще изляза на чист въздух.

— О, да. — Тя кимна с разбиране. — Радиаторите. Запушват се и не се изключват сами. Ще ида да видя. — Тя стана от бюрото, където още лежеше снимката на Джилиън Едгарс. Погледна към нея, после към Роджър. — Знаете ли? Тъкмо я гледах и се чудех какво странно има в лицето ѝ. Не можех да се сетя, но тя много прилича на вас, господин Уейкфийлд. Особено в очите. Невероятно съвпадение, нали? Господин Уейкфийлд? — Тя се взираше към стълбището, откъдето се чуваше трополенето на Роджър.

— Явно му се доходи по нужда — каза си тя. — Горкото момче.

Слънцето още беше над хоризонта, когато Клеър се присъедини към него на улицата, но денят бе към края си. Хората се прибираха у дома за чая и се усещаше някакво общо облекчение — всички очакваха почивката след дългия работен ден.

Роджър обаче не споделяше това чувство. Той се наведе да отвори вратата на колата за Клеър, изпълнен с такава смесица от емоции, че не знаеше какво да ѝ каже. Тя влезе, погледна го със съчувствие и попита:

— Неприятно, нали?

Дяволската плетеница от нови еднопосочни улици направи излизането от центъра на града задача, която изискваше цялото му внимание. Измина доста време, преди да е в състояние да откъсне очи от пътя и да попита:

— Сега какво?

Клеър се облягаше в седалката със затворени очи, а кичури от косата ѝ се бяха освободили от шнолата. Тя не отвори очи, но се протегна леко и се нагласи на седалката.

— Защо не поканиш Бриана на вечеря някъде? — Вечеря? Някак му се струваше неуместно да спира за вечеря насред детективско разследване на живот и смърт, но от друга страна, внезапно установи, че пустотата в стомаха му не се дължи изцяло на разкритията от последния час.

— Ами добре — каза той бавно. — Тогава утре…

— Защо да чакаш до утре? — прекъсна го Клеър. Сега седеше с изправен гръб и си решеше косата. Тя беше гъста и непокорна, и спусната се къдреше на раменете ѝ. Роджър си помисли, че така изглежда много млада. — Можеш да говориш с Грег Едгарс пак след вечеря, нали?

— Откъде знаеш, че се казва Грег? — попита той. — И защо мислиш, че ще говори с мен тази вечер?

Клеър го погледна, сякаш внезапно се бе усъмнила в интелигентността му.

— Знам му името, защото беше изписано на пощенската кутия — каза тя. — А дали ще иска да говори с теб тази вечер — ще говори, защото този път ще носиш бутилка уиски.

— И мислиш, че това ще го накара да ни покани вътре?

Тя вдигна вежда.

— Видя ли бутилките в боклука? Разбира се, че ще го направи. — Облегна се, пъхнала юмруци в джобовете на палтото си, и се вгледа през прозореца на колата. — Може да попиташ Бриана дали иска да дойде с теб — добави небрежно.

— Тя каза, че не иска да има нищо общо с това — възрази Роджър.

Клеър го погледна нетърпеливо. Слънцето залязваше зад нея и караше очите ѝ да светят в кехлибарено, като на вълк.

— Тогава ти предлагам да не ѝ казваш какво точно ще правите — рече тя с тон, който му напомни, че е завеждащ отделение на голяма болница.

Ушите му пламнаха, но той упорито възрази:

— Няма как да го скрием, ако ние с теб…

— Не ние — прекъсна го Клеър. — Ти. Аз имам друга работа.

Това му дойде в повече. Той спря колата до пътя, без да даде мигач, и се втренчи в нея.

— Имаш друга работа, така ли? Чудесно! Караш ме да ходя да говоря с някакъв пияница, който сигурно ще ме нападне още щом ме види, и да взема и дъщеря ти да гледа! Какво, да не мислиш, че ще ми трябва, за да ме закара до болницата, след като Едгарс спре да ме млати с бутилка по главата?

— Не — отвърна Клеър, без да обръща внимание на тона му. — Мисля, че ти и Грег Едгарс може да успеете в нещо, в което аз не бих могла — да убедите Бри, че Джилиън Едгарс е жената, която познавах като Гейлис Дънкан. Мен тя няма да послуша. Вероятно няма да иска да послуша и теб, ако се опиташ да ѝ кажеш какво открихме днес в института. Но ще повярва на Грег Едгарс. — Говореше спокойно и мрачно и Роджър усети как гневът му отслабва. Пак запали колата и се включи в движението.

— Добре. Ще опитам — рече неохотно, без да я поглежда. — А ти къде ще бъдеш в това време?

Тя се размърда, за да бръкне пак в джоба си. Извади ръка ѝ и я отвори. Той видя проблясъка на малък сребрист предмет на дланта ѝ. Ключ.