В. Шуаб - Четирите цвята на магията

Горещина се разнесе по крайниците на Кел и остави странен студ подире си. Той чу гласа на Лайла. Далечен и съвсем, съвсем тих, така че думите — ехо на ехото — едва стигаха до него. Но той я чу да споменава и едно име. На Рай .

Умреше ли Кел, смъртта щеше да застигне и принца. Не можеше да прекрати битката.

— Няма да те убия, Кел. Не съвсем.

Кел стисна здраво очи, а тъмнината се надипли над него.

Няма ли дума за това? — отекна в главата му гласът на Лайла. — Каква е тя? Хайде де, Кел. Кажи проклетата дума.

Кел се насили да се съсредоточи. Разбира се. Лайла беше права. Съществуваше подходяща дума. Витари представляваше чиста магия. И, като всяка магия, бе обвързана от правила. От ред. Витари беше венец на сътворението, но всичко, което можеше да бъде сътворено, подлежеше и на разрушение. На размагьосване .

— Ас анаси — заповяда Кел. Усети искрица сила. Не последва обаче нищо.

Витари вкопчи свободната си ръка в гърлото му.

— Наистина ли очакваше да проработи? — изсумтя магията във формата на Кел, но в гласа ѝ се долавяше по-особено напрежение. Страх.

Можеше да проработи.

Щеше да проработи.

Налагаше се.

Само че магията на антари е вид устен договор. Кел никога не бе успявал да я призове само с мисъл, а тук, в главата му, всичко беше мисъл. Трябваше да произнесе думата. Съсредоточи се, пресегна се със слабеещите си сетива, докато успя да усети тялото си — не както беше тук в илюзията, в този свят в ума му, а в действителност, проснато върху хапещостудените плочи в съсипания двор, с приведената над него Лайла. Над него. Вкопчи се в този студ, съсредоточи се върху това как попива в гърба му. Пребори се да усети пръстите си, неистово впити в камъка. Съсредоточи се върху скованата си от болката уста и я застави да се отвори. Застави устните си да се разделят.

Да оформят думи.

— Ас ан…

Сърцето му прескочи, защото Витари го стисна още по-силно.

— Не! — изръмжа магията, страхът ѝ придаваше дързост и превръщаше нетърпението ѝ в гняв. Но Кел разбра причината за страха ѝ. Витари не беше просто заклинание. Беше източника на цялата сила на камъка. Размагъосаше ли го, щеше да размагьоса и самия талисман. И всичко да приключи.

Кел се пребори да се задържи в тялото си. В себе си. Да вдиша въздух в дробовете си и да го изкара през устата.

— Ас анас… — успя да изрече, преди Витари да прехвърли хватката си от сърцето към дробовете и да изцеди въздуха от тях.

— Не можеш да го сториш — съпротивляваше се магията отчаяно. — Единствено аз крепя брат ти жив!

Кел се поколеба. Не знаеше дали е вярно и дали връзката, която бе установил с брат си, може да бъде разрушена. Но беше сигурен, че Рай никога няма да му прости, а дори и това губеше значение, освен ако и двамата не оцелеят.

Младият антари призова последните си капки сила и се съсредоточи не да попречи на Витари да изцеди живота му, а върху гласа на Лайла и студената земя, върху измъчените си пръсти и окървавените си устни, които произнасяха думите.

— Ас анаси.

В Червения Лондон заваляха трупове.

Мъже и жени — целунати или похитени, примамени или принудени, допуснали магията в себе си или позволили да ги завземе насилствено — до един рухнаха, щом черният пламък в тях задимя и изгасна, размагьосан.

Магията оставяше навсякъде диря от тела подире си.

Хората се олюляваха и рухваха, както вървяха по улиците. Изгорели докрай, някои се разпадаха на прах, други се превръщаха в черупки — кухи отвътре, и само най-големите късметлии падаха, задъхани и отслабнали, но още живи.

В двореца магията, облечена като Джен, тъкмо стигна до кралските покои и стисна бравата с овъглена ръка, и тъмнината умря и го отнесе със себе си.

А в светилището, далеч от стените на двореца, на голия нар в озарената от свещта стая, принцът на Червения Лондон потръпна и застина.

Кел отвори очи и видя звезди.

Носеха се високо над стените на замъка — искрици бледа светлина в далечината.

Камъкът се търколи от пръстите му и тупна на земята с глух звук. В него вече нямаше живот — нито звън, нито мощ, нито потенциал. Беше просто парче камък.

Лайла говореше и, за разнообразие, не беше гневна — или поне не колкото обикновено — но Кел не я чуваше, тътенът на сърцето му я заглушаваше. Вдигна трепереща ръка към яката на ризата си. Всъщност не искаше да вижда нищо. Не искаше да знае. Ала въпреки всичко задърпа яката и погледна към кожата над сърцето си — мястото, където печатът бе обвързал живота на Рай с неговия.