В. Шуаб - Четирите цвята на магията

— Моля те — настоя Лайла. — Знам, че можеш. Знам, че ме чуваш…

Тя протегна ръка с широко отворени от притеснение очи. Кел се намръщи — силата все още препускаше през него, изкривяваше зрението му и мислите.

— Моля те — повтори Лайла.

— Лайла — прошепна той тихо и отчаяно. Пресегна се и се облегна на рамото ѝ.

— Тук съм — увери го тя. — Просто ми дай камъка.

Кел се замисли за талисмана. Сви пръсти около него и оттам бликна дим. Не беше нужно да говори вече. Магията се намираше в главата му и знаеше желанията му. Между два последователни мига димът се превърна в острие. Младежът се загледа в бляскавия му ръб.

— Лайла? — повтори отново.

— Да, Кел?

Той сви пръсти.

— Дръж!

И след това заби острието в корема ѝ.

Лайла изпъшка от болка. Тръпка разтърси цялото ѝ тяло, то се разлюля и се превърна в съвсем друг човек. Разтегна се във формата на Астрид Дейн, а на белите ѝ дрехи цъфтеше петно тъмна кръв.

— Как… — изръмжа тя, но Кел си пожела тялото ѝ да остане неподвижно и устата да се затвори. Никакви слова — или заклинания — нямаше да я спасят вече. Той искаше да убие Астрид Дейн, но копнееше и за нещо повече — тя да страда . Заради брат му. Неговият принц. Понеже в този миг, втренчен в оцъклените ѝ сини очи, Кел виждаше само Рай.

Рай, който носи нейния талисман.

Рай с усмивка твърде жестока и твърде студена, за да е неговата.

Рай, вкопчил пръсти около гърлото на Кел, да шепне в ухото му чужди слова.

Рай, който забива ножа в корема си.

Рай — неговият Рай — който рухва на каменния под.

Рай кърви.

Рай умира.

Кел искаше да смаже Астрид за стореното. И в ръцете му желанието се превръщаше в закон, а тъмата бликна от забития в корема ѝ нож. Пропълзя по дрехите ѝ и под кожата и откъдето минаваше, я превръщаше в бял камък. Астрид се опита да отвори уста, за да заговори или да изпищи, но преди какъвто и да е звук да излезе между стиснатите ѝ зъби, вкаменяването стигна до гърдите ѝ, до гърлото и до бледочервените ѝ устни. Превзе корема ѝ, спусна се по краката и по ботушите, накрая се стече право в разровената земя. Кел стоеше, загледан в статуята на Астрид Дейн — с очи, застинали ококорени от изненада, с устни, разтегнати във вечна гримаса. Изглеждаше досущ като всички други в двора.

Но това не стигаше.

Колкото и да му се искаше да я остави тук, в разбитата градина, при трупа на брат ѝ, не би могъл. Магията, подобно на всичко останало, се износваше с времето. Заклинанията се разваляха. Не бе изключено някой ден Астрид да се освободи. Той не биваше да допуска това да се случи.

Кел стисна кралицата за бялото каменно рамо. Пръстите му бяха окървавени — заедно с всичко по него — и магията на антари му се подчини, леко като дишането.

— Ас стено — заповяда той.

По лицето на кралицата се образуваха дълбоки пукнатини, назъбени цепнатини се спуснаха по тялото ѝ, червеният магьосник стисна по-здраво и каменната статуя на Астрид Дейн се строши в хватката му.

Кел потръпна. Странният покой отново се възцари в него.

Този път беше по-плътен. Някой го повика по име — точно както преди малко — и той вдигна очи. Видя как Лайла стиска рамото си и тича — по-скоро куцука бежешком — надолу по стълбите, насинена и окървавена, но жива. Черната маска висеше от алените ѝ пръсти.

— Добре ли си? — попита девойката, щом стигна до Кел.

— Никога не съм бил по-добре — увери я той, въпреки че усилието да съсредоточи погледа и мислите си върху нея му отнемаше и последните капки сила.

— Как разбра? — попита Лайла и погледна към натрошената кралица. — Как забеляза, че не съм аз?

Кел се усмихна уморено:

— Тя каза моля .

Девойката го зяпна потресена:

— Това шега ли е?

Той сви леко рамене. Костваше му много усилия. Обясни:

— Просто си знаех.

— Просто си знаел — повтори момичето.

Кел кимна. Лайла го огледа внимателно и той се запита как ли изглежда в този момент.

— Изглеждаш ужасно — отговори на немия му въпрос тя. — Най-добре да се отървеш от този камък.

Кел кимна.

— Мога да дойда с теб.

Той поклати глава:

— Не. Моля те. Недей!

Това беше честният отговор. Не знаеше какво го очаква от другата страна, но — каквото и да беше — щеше да се изправи пред него сам.

— Добре — Лайла преглътна. — Ще остана тук.

— Какво ще правиш? — попита Кел.

Тя сви рамене:

— Докато си спасявахме кожата, видях на пристанището интересни кораби. Все някой ще ме качи.