В. Шуаб - Четирите цвята на магията

— Гори в ада — заплю я Лайла.

Астрид само се усмихна. После заби ноктите на другата си ръка в раненото рамо на противничката, която преглътна писъка си и се загърчи безрезултатно в хватката на кралицата.

— Ако ще ме убиваш, просто вече действай — подкани я тя.

— О, ще те убия — обеща Астрид, докато отдръпваше пръсти от пулсиращото ѝ рамо. — Но още не. Когато свърша с Кел, ще се върна за теб и никак няма да бързам да те освободя от живота. А когато приключа, ще те добавя към моя под… — вдигна ръка помежду им и показа на Лайла върховете на пръстите си, вече оцапани с кръв. Беше толкова живописно червена на фона на бледата кожа на кралицата. — Но първо… — Астрид поднесе окървавен пръст към точката между дните на Лайла и взе да рисува там символ.

Девойката се бореше с всички сили да се освободи, ала бялата кралица върху нея бе като неподвижна тежест — приковаваше я на място, докато чертаеше кървава руна на бледото ѝ чело.

След това заговори — тихо и припряно, на онзи различен език. Лайла вече се бореше трескаво и се помъчи да изпищи в опит да прекъсне заклинанието, кралицата обаче притисна дългите си пръсти върху устата ѝ и заклинанието се изля и доби форма във въздуха около тях. Острие от лед се стрелна през крадлата и кожата ѝ настръхна, докато магията се гърчеше върху нея. А отгоре лицето на кралицата започна да се променя .

Брадичката се заостри и бузите ѝ се затоплиха от порцеланово до по-здравословен оттенък. Устните почервеняха, а очите потъмняха от сини до кафяви — два различни оттенъка — и косата ѝ, доскоро бяла като сняг плитка, увита около главата, сега падаше в очите ѝ, кестенява и подстригана на черта на нивото на брадичката. Дори дрехите ѝ се набръчкаха и промениха, и придобиха твърде позната форма. Кралицата се усмихна остро като нож и Лайла с ужас се втренчи не в Астрид Дейн, а в своя огледален образ.

Астрид заговори и от устата ѝ се разнесе гласът на Лайла.

— По-добре да тръгвам. Кел положително ще има нужда от помощта ми.

Крадлата замахна за последен, отчаян удар, но Астрид улови китката ѝ, сякаш беше просто дребна пречка и я прикова на пода. Наведе глава и поднесе устни до ухото на противничката си. Прошепна:

— Не се безпокой, ще му предам поздравите ти.

След това Астрид блъсна главата на Лайла в съсипания под и мракът я погълна.

Кел стоеше насред каменния двор, заобиколен от натрошени статуи, мъртъв крал и назъбено парче черен камък. Кървеше и имаше счупвания, но все още беше жив. Остави строшения кралски меч да се изхлузи от пръстите му и да издрънчи на земята. Пое си треперливо дъх, а студеният въздух изгори дробовете му и образува облаче пред окървавените му устни. Силата напредваше през него — топлина и студ, замайване и опасност. Искаше му се да прекрати битката, да се поддаде, но не можеше. Още не беше свършило.

Половината камък пулсираше в дланта му. Другата половина блестеше на земята, където го беше изпуснала змията. Зовеше го и тялото на Кел самоволно тръгна към липсващото парче. Камъкът направляваше пръстите му надолу към разцепената земя и той обгърна с тях падналото парче. Щом двете се събраха, Кел усети думите да се откъсват от устните му.

— Ас хасари — каза той и командата се изля самичка с глас, който беше и не беше негов. Двете половинки на камъка в ръката му започнаха да се лекуват . Слепиха се отново заедно, пукнатините се затваряха сами, докато повърхността не стана гладка и непрогледно черна, а заедно с това и невероятна сила — чиста, прелестна и сладка — протече през тялото на Кел и донесе със себе си усещането за хармоничност. Усещане за цялост . То го изпълни със спокойствие. С покой. Простият равномерен ритъм на магията го поглъщаше като сън. Младежът изпитваше желание единствено да се остави на вълните му, да изчезне в мощта, в мрака и в покоя.

Предай се , шепнеше гласът в главата му. Очите му се затвориха и той се олюля.

После чу Лайла, която го викаше по име.

Покоят се разруши, щом Кел се насили да отвори очи и я видя да слиза по стъпалата. Стори му се много далечна. Всичко беше далечно.

— Кел — подхвана тя отново, щом стигна до него. Огледа сцената — съсипания двор; трупа на Атос; неговото пребито тяло — и талисмана, отново цял.

— Всичко приключи — констатира Лайла. — Време е да го пуснеш.

Антари погледна талисмана в ръката си и удебелилите се черни нишки. Вече се бяха превърнали във въжета и се увиваха около тялото му.