В. Шуаб - Четирите цвята на магията

— Лайла…

— Ще се оправя — прекъсна го сухо. — А сега побързай, преди някой да забележи, че сме им убили монарсите.

Кел се помъчи да се разсмее, но през него се стрелна вълна — като болка, но по-страховита. Преви се и зрението му се замъгли.

— Кел? — Лайла коленичи до него. — Какво има? Какво става?

Не , примоли се той на тялото си. Не. Не сега. Толкова близо беше! Толкова близо. Трябваше само да…

Поредната вълна го събори на четири крака.

— Кел! — настоя Лайла. — Кажи нещо!

Той се опита да отговори, опита се да продума, но челюстта му се скова, а зъбите заскърцаха от напрежение. Антари се бореше с тъмнината, но тъмнината отвръщаше на удара. И печелеше битката.

Гласът на Лайла се отдалечаваше все повече от жертвата:

— Кел? Чуваш ли ме? Не си отивай! Не си отивай.

Спри да се бориш , заповяда гласът в главата му. Вече загуби.

Не , помисли си Кел. Не. Не още.

Успя да поднесе пръсти до плитката рана на корема си и започна да рисува по напуканите камъни знак. Но преди да съумее да притисне обвързаната си към камъка длан в него, силата го събори по гръб на земята. Тъмнината се уви около Кел и го повлече в дълбините. Той се бореше с магията, но тя вече бе проникнала в него и се плискаше във вените му. Опита се да се откъсне от хватката ѝ, да я отблъсне, ала беше твърде късно.

Пое си последен дъх и магията го погреба.

Кел не бе в състояние да помръдне.

Около крайниците му се виеха сенки и го приковаваха като камък, съвършено неподвижен. Колкото повече се бореше, толкова по-здраво се стягаха, изсмукваха и последната му сила. Гласът на Лайла звучеше много отдалеч и после замлъкна. Кел остана в свят, изпълнен само с тъмнина.

Тъмнината беше навсякъде.

А после се оттегли. Спои се, виейки се пред него, обедини се, постепенно се превърна първо в сянка, после в човек. Имаше формата на Кел, неговия ръст и коса, та чак до палтото, само дето до последния инч беше гладък и лъскавочерен като възстановения камък.

— Здравей, Кел — поздрави тъмнината, но думите не бяха нито на английски, нито на арнески, нито на мактан, а на родния език на магията. И най-сетне Кел разбра. Това представляваше Витари . Именно то го привличаше, напираше да проникне в него и го правеше по-силен, като същевременно отслабваше волята му и се хранеше с живота му.

— Къде сме? — попита той с дрезгав глас.

— Ние сме в теб — отвърна Витари. — Ние се превръщаме в теб.

Кел се хвърли в безполезна схватка с черните въжета и извика:

— Махай се от тялото ми!

Витари се усмихна с мрачната си черна усмивка и пристъпи към пленника си:

— Добре се сражавахме, но е време битката да приключи…

Скъси разстоянието и приближи длан към гърдите на Кел. — Направен си за мен, антари . Идеалният съд. Ще нося кожата ти завинаги.

Кел се дръпна от докосването му. Трябваше да се сражава. Бе стигнал чак дотук. Не можеше да се откаже точно сега.

— Твърде късно е — заяви Витари. — Вече държа сърцето ти… — при тези думи натисна с пръсти и Кел изпъшка, щом ръката на противника му проникна в гърдите му. Усети пръстите да се свиват около туптящото сърце, усети го да прескача, тъмнината плисна по разкъсаната предница на ризата му като кръв.

— Всичко свърши, Кел — заключи магията. — Ти си мой.

Тялото на Кел потрепери на земята. Лайла взе лицето му в шепи. Гореше. Вените по гърлото и по слепоочията му бяха потъмнели до черно, а челюстите му — стиснати до счупване, но той не мърдаше и не отваряше очи.

— Бори се! — насърчи го девойката, когато тялото му се сгърчи. — Стигна чак дотук! Не може просто да се предадеш .

Гърбът на Кел се изви в дъга и Лайла отвори със замах ризата му, само за да види как чернотата се разлива над сърцето му.

— Дявол го взел — изруга тя и опита да откъсне камъка от ръката му.

Не поддаде.

— Ако умреш — сопна се крадлата, — какво ще стане с Рай?

Гърбът на Кел тупна на земята и той издиша мъчително.

Лайла си бе събрала оръжията, сега извади ножа си и го претегли в ръка. Не искаше да се налага да убива червения антари . Но би могла. Не искаше и да му реже ръката, но определено би го сторила.

От устните на Кел се откъсна стенание.

— Не смей да се предаваш, мамка ти, Кел! Чуваш ли ме?

Сърцето на Кел засече и прескочи един удар.

— Помолих тъй мило — обясни Витари с ръка, все още заровена в гърдите на младежа, — дадох ти възможност да се предадеш. Принуждаваш ме да използвам сила!